Диана Габалдон - Каменният кръг

— Не исках да излагам хората в околността на подобно внимание, сасенак. — При думата „сасенак“ ръката му стисна моята и устата му леко се изви в усмивка. Може и да бях сасенак за него, но не и англичанка. — А и ако не ме заловяха, щяха да дойдат тук… в Лалиброх. А дори да рискувах живота на хората около Ардсмюир, не можех да застрашавам своите. И дори да не беше това… — Замълча, като че ли търсеше думи. — Трябваше да се върна — рече бавно. — Заради мъжете там, ако не друго.

— Мъжете в затвора? — изненадах се аз. — Имаше ли хора от Лалиброх?

Той поклати глава. Малката вертикална бръчка, която се появи между веждите му, се виждаше дори на слабата светлина.

— Не. Имаше от други краища — почти от всеки клан. Само по няколко души от клан… останки. Но именно заради това още повече се нуждаеха от водач.

— И ти ли беше техният водач? — попитах внимателно, потискайки порива да изгладя бръчката с пръсти.

— При липсата на по-подходящ — отвърна и се усмихна.

Той беше дошъл от лоното на семейство и близки, от сила, която го бе поддържала седем години, за да открие безнадеждност и самота, които можели да убият човек по-бързо от влагата, мръсотията и болестите в затвора.

И така, той събрал останките от Калоден и те станали неговото семейство, за да оцелеят заедно сред камъните на Ардсмюир. С думи, чар и убеждение, дори понякога със сила, когато се налагало, той ги накарал да се съюзят, за да се изправят като един пред мъчителите си, да забравят клановите раздори и съперничества и се превърнал в техен вожд.

— Те бяха моите хора — каза той. — И това ме поддържаше жив. — Но после започнал да ги губи, един по един — били разделени и изпратени в робство в чужда земя. А той не можел да ги спаси.

— Направил си всичко по силите си. Но това е вече минало — казах тихо.

Лежахме в прегръдките си и мълчахме дълго, оставяхме тихите шумове на къщата да ни обливат. Те бяха съвсем различни от шумовете в оживения бардак — тихите проскърцвания и въздишки говореха за дом и сигурност. За първи път бяхме наистина сами, далеч от опасност и разсейване.

Сега имахме време. Време да чуя останалата част от историята за златото, да чуя какво бе сторил с него, да разбера какво се е случило с мъжете от Ардсмюир, да разсъждаваме за пожара в печатницата, за едноокия моряк, за срещата с митничарите на Негово Величество на брега до Арброут, да решим какво да сторим по-нататък. И тъй като имахме време, никой не говореше за това сега.

И последният торф в огнището се разпадна, жаравата засъска червена в студа. Аз се сгуших по-близо до Джейми и зарових лице в шията му. Миришеше на трева и на пот, и леко на бренди.

Той също се раздвижи и ме притисна към себе си.

— Какво, пак ли? — попитах смаяна. — Ама мъжете на твоята възраст не би трябвало да се възстановяват толкова бързо.

Той ухапа леко меката част на ухото ми.

— Е, и ти го правиш, сасенак. А си по-стара от мен.

— Това е друго — казах, като ахнах леко, когато се претърколи над мен и раменете му закриха звездната светлина от прозореца. — Аз съм жена.

— Ако не беше жена, сасенак — увери ме той, като се зае за работа. — Нямаше да го правя. Тихо сега.

Събудих се след зазоряване от дращенето на розовия храст по прозореца и приглушените звуци от приготвянето на закуската на долния етаж. Погледнах над спящия Джейми и видях, че огънят е угаснал. Плъзнах се от леглото възможно най-тихо. Дъските бяха ледени под краката ми и аз посегнах трепереща към първата дреха, която ми попадна.

Облечена с ризата на Джейми, коленичих пред огнището и се заех с трудната задача да запаля огън, като със съжаление си мислех, че трябваше да взема и кутия кибрит заедно с малкото вещи, които бях сметнала за крайно необходими. Можеше да се запали огън и с кремък, но обикновено не от първия път. Или от втория. Или…

Някъде на дванайсетия опит бях възнаградена с малко черно петънце по намотката кълчища, която използвах за огниво. То се разшири веднага и разцъфна в пламъче. Хвърлих го бързо, но внимателно под малката палатка от вейки, която бях приготвила, за да заслонява огъня от студеното течение.

Бях оставила прозореца открехнат вечерта, за да не се задушим от дима — торфът гореше силно, но с много дим, както свидетелстваха и почернелите греди на тавана. Точно сега обаче мислех, че можем да се лишим от чистия въздух, поне докато огънят се разгори добре.

По долната част на стъклото се бе появил скреж; зимата не беше далече. Въздухът беше така студен и свеж, че поспрях, преди да затворя прозорците и вдишах дълбоко аромата на сухи листа, сушени ябълки, студена земя и влажна, сладка трева. Сцената навън бе съвършена в яснотата си, каменни стени и тъмни борове се очертаваха ясно като черни мастилени черти на фона на сивата утрин.