Диана Габалдон - Каменният кръг

— Мамо — рече, свеждайки смутено глава към нея.

— Иън — каза тя тихо и той я погледна, явно сепнат от нежността в гласа ѝ. Лека усмивка изви устните ѝ, щом видя лицето му. — Радвам се, че се прибра жив и здрав, мо крид .

Лицето му се проясни веднага, сякаш бе чул заповедта за помилването си пред отряда за разстрел. После погледна към баща си и се скова. Преглътна с мъка и пак сведе глава, втренчен в дъските на пода.

— Ммфффммм — рече Иън. Звучеше много строго шотландски; като преподобния Кембъл, а не като добрия човек, когото познавам. — Сега искам да чуя обяснението ти, момко.

— О. Ами… аз… — Младия Иън замълча нещастно, после се прокашля и опита отново. — Ами… нищо, татко.

— Погледни ме! — сопна се Иън. Синът му неохотно вдигна глава и го погледна, но очите му все бягаха встрани, сякаш се страхуваше да ги спре върху строгата физиономия пред него.

— Знаеш ли какво причини на майка си? — попита Иън. — Да изчезнеш така, без да знаем жив ли си? Да си тръгнеш, без да кажеш и дума, и да нямаме нито вест цели три дни, докато Джо Фрейзър не ни донесе писмото, което си оставил? Имаш ли представа какво бяха за нея тези три дни?

Дали изражението на Иън или думите му, но нещо оказа огромен ефект върху Младия Иън, защото сведе глава и пак заби поглед в пода.

— Ами аз си мислех, че Джо ще донесе писмото по-скоро — промърмори той.

— А, писмото! — Лицето на Иън започна да се зачервява. — „Отивам в Единбург“ — туй пишеше в него. — Плесна с длан по масата и всички подскочихме. — Отивам в Единбург! Няма „простете“ или „ще пратя вест“, нищо, само „Скъпа мамо, отивам в Единбург. Иън“!

Младият Иън вдигна рязко глава, очите му светеха от гняв.

— Не е вярно! Пишеше „Не се тревожи за мен“ и „ Обичам те , Иън“! Наистина! Нали, мамо? — За първи път погледна умолително към Джени.

Докато съпругът ѝ говореше, изражението ѝ бе каменно, лицето гладко и безизразно. Но сега очите ѝ омекнаха и широките пълни устни леко се извиха.

— Така е, Иън — рече тихо. — Беше много мил… но аз се тревожих.

Той сведе очи и видях как голямата адамова ябълка подскача на кльощавата му шия.

— Съжалявам, мамо — каза така тихо, че едва го чух. — Аз… не исках… — замълча и сви леко рамене.

Джени направи импулсивно движение, сякаш да протегне ръка към него, но улови погледа на Иън и отпусна ръка в скута си.

— Работата е там — каза бавно и много прецизно Иън, — че не ти е за първи път, нали, Иън?

Момчето не отговори, но потрепна леко сякаш в съгласие. Иън се приближи до него. Бяха близки по ръст, но разликите между тях бяха очевидни. Иън бе висок и строен, но със здрави мускули, силен мъж, макар и с дървен крак. В сравнение с него синът му изглеждаше почти крехък и кльощав.

— Не, не е като да не си имал представа какво вършиш; много добре знаеш какви са опасностите и че ти е забранено да отиваш отвъд Брох Морда… и че се тревожим, нали? Много добре си знаел всичко това… и все пак го направи.

Този безмилостен анализ на поведението му предизвика неопределена тръпка, като лек гърч, през тялото на момчето, но той продължи да мълчи упорито.

— Погледни ме, момче, когато ти говоря! — Младия Иън вдигна бавно глава. Сега изглеждаше унил, но примирен; явно това не беше новост за него и знаеше какво предстои.

— Дори няма да питам чичо ти какво си правил — каза Иън. — Мога само да се надявам, че в Единбург не си бил такъв глупак като тук. Но ти не ми се подчини, разби сърцето на майка си, каквото и друго да си сторил.

Джени пак се раздвижи, сякаш да заговори, но Иън я спря с рязък жест.

— И какво ти казах последния път, малки Иън? Какво ти казах, когато те напердаших? Какво казах, Иън!

Костите на лицето на момчето изпъкнаха, но то замълча упорито.

— Кажи! — изрева Иън, като пак удари по масата.

Младия Иън примигна рефлексивно и лопатките на раменете му се събраха, после се разделиха, сякаш се опитваше да промени размерите си и не знаеше дали да стане по-малък или по-голям. Преглътна с мъка и примигна отново.

— Ти каза… че следващия път ще ми свалиш кожата. — Гласът му се превърна в нелепо крякане на последната дума и той отново стисна устни.

Иън поклати неодобрително глава.

— Аха. И мислех, че имаш достатъчно разум да няма следващ път, но съм сбъркал, а? — Пое дълбоко дъх и го изпусна със сумтене.

— Отвратен съм от теб, Иън, това е истината. — Кимна към вратата. — Излизай. Ще ме чакаш до портата.

В дневната настъпи напрегната тишина, докато стъпките на осъдения отекваха по коридора. Аз се взирах в ръцете си, събрани в скута. До мен Джейми пое дълбоко и бавно дъх и седна по-изправен.