Диана Габалдон - Каменният кръг

В мрака виждах белите линии на прибоя да се къдрят по малкия, слабо осветен от луната плаж. Това не беше туристически плаж — малки джобчета пясък лежаха разрошени между купчини водорасли, камъни и стърчащи скали. Нямаше да е лесно на мъжете с буретата, но пък в скалите имаше достатъчно укрития, където да ги оставят.

Още една черна фигура се извиси внезапно до мен.

— Всичко е готово, сър — каза тихо. — Горе на скалите.

— Добре, Джоуи. — Пламък озари профила на Джейми, който гледаше фитила. Стаи дъх, докато огънчето укрепне и порасне, поемайки от маслото в резервоара на фенера, после издиша и внимателно затвори металната стена.

— Добре тогава. — Изправи се и погледна към скалите на юг, после към звездите над тях и рече: — Почти девет е. Ще дойдат скоро. Джоуи, никой да не мърда, докато не кажа, ясно ли е?

— Да, сър. — Небрежният му тон ми показа, че това е съвсем обичаен разговор, и затова Джоуи се изненада, когато Джейми го хвана за ръката.

— Кажи им отново — никой да не мърда, докато не кажа.

— Да, сър — каза Джоуи, но този път с повече уважение. После се изгуби съвсем безшумно в мрака.

— Нещо не е наред ли? — попитах аз, като повиших глас само колкото да ме чуе над прибоя. Макар че плажът и скалите бяха пусти, тъмнината и потайното поведение на хората около мен ме караха да бъда предпазлива.

Джейми поклати глава; беше прав за Младия Иън обаче — тъмният му силует се виждаше ясно на по-светлото черно на небето зад него.

— Не зная. — Поколеба се за миг, после рече: — Кажи, сасенак, надушваш ли нещо?

Изненадана, аз послушно поех дълбоко дъх, задържах го за миг и го изпуснах. Усетих няколко неща, включително гнили водорасли, миризмата от горящото масло във фенера и киселата телесна миризма на Младия Иън, който стоеше до мен и се потеше от вълнение и страх.

— Нищо странно. А ти?

Раменете на силуета му се вдигнаха и отпуснаха.

— Не сега. Преди миг май подуших барут.

— Не усещам нищо — каза Младия Иън. Гласът му прекъсваше от вълнение и той бързо прочисти гърло, смутен. — Уили Маклауд и Алек Хейс претърсиха скалите. Те не намериха и следа от акцизни.

— Е, добре. — Джейми звучеше неспокоен. Обърна се към Младия Иън и го хвана за рамото. — Иън, сега ще се грижиш за леля си. Ще отидете ей там в онези храсти. Стойте далече от каруцата. Ако нещо се случи…

Младия Иън понечи да възрази, но замълча, явно защото Джейми стисна по-силно рамото му, и момчето отстъпи назад със сумтене.

— Ако нещо се случи — продължи натъртено Джейми, — трябва да отведеш леля си право в Лалиброх. Веднага.

— Но… — започнах аз.

— Чичо!

— Направи го — каза Джейми със стоманен глас, обърна се и разговорът приключи.

Младия Иън беше много мрачен, докато изкачвахме пътеката, но направи каквото му бе заръчано, усърдно ме ескортира покрай храстите и намери малка издатина, откъдето можехме да виждаме водата.

— Оттук ще виждаме — рече той ненужно.

И наистина. Скалите се спускаха в плитка купа под нас, изпълнена с мрак, светлината на водата се разливаше от назъбения ръб, където съскаше морето. Веднъж забелязах някакво движение, когато метална тока улови светлината, но през повечето време десетимата мъже долу бяха напълно невидими.

Присвих очи в опит да установя местоположението на господин Уилъби с фенера, но не видях никаква светлина и заключих, че сигурно стои зад него и го скрива от скалите.

Младия Иън се скова внезапно до мен.

— Някой идва! — прошепна той. — Бързо, мини зад мен! — Той пристъпи смело отпред, пъхна ръка под ризата си, в колана на панталоните, и извади пищов; колкото и да беше тъмно, зърнах лекото сияние на дулото.

Той се взираше в тъмното, леко прегърбен над оръжието, което стискаше с две ръце.

— Не стреляй, за бога! — изсъсках в ухото му. Не смеех да го хвана за ръката от страх, че ще натисне спусъка, но исках да издаде някакъв шум, който да привлече вниманието на мъжете долу.

— Ще съм ти задължен, ако скриеш леля си, Иън — чух тихия ироничен глас на Джейми от мрака долу. — И ако не ми отнесеш главата.

Иън свали пищова, раменете му увиснаха и той въздъхна от облекчение и като че ли от разочарование. Храстите се размърдаха и Джейми се озова пред нас, като изтърсваше бодлите от ръкава на палтото си.

— Никой ли не ти каза да не носиш оръжие? — говореше тихо, сякаш само с научен интерес. — Ще те обесят, ако извадиш оръжие срещу служител на кралските митници — обясни той, като се обърна към мен. — Никой не е въоръжен, нямат дори ножове, в случай че ни хванат.