Диана Габалдон - Каменният кръг

— Е, не съвсем наред — каза бавно госпожица Коудън. Извърна се да погледне пациентката и сви едрите си рамене.

— Малко е бавна в главата, горкичката — каза тя делово. — Тъй си е от двайсет години.

— Но вие не сте се грижили за нея през цялото време, предполагам?

— О, не! Господин Кембъл е плащал на жена да се грижи за нея там, където са живели, в Бърнтайланд, но жената била възрастна и не искала да напуска дома си. Затова, когато преподобният решил да приеме предложението на Мисионерското общество да отиде в Западните Индии… пусна обява, че търси силна жена с добър характер, която няма против да пътува… и ето ме мен. — Госпожица Коудън ме дари с леко беззъба усмивка, в доказателство за добродетелите си.

— Западните Индии? Смята да качи госпожица Кембъл на кораб за Западните Индии? — Бях смаяна; достатъчно добре познавах какви са условията на корабите, за да знам, че подобно пътуване би било огромно изпитание за болна жена. Тази жена… но после размислих. Може би Маргарет Кембъл щеше да понесе такова пътуване по-добре от нормална жена… поне ако останеше в транса си.

— Решил, че смяната на климата може да е добра за нея — обясни госпожица Коудън. — Иска да я махне от Шотландия и всички ужасни спомени. Ако питате мен, отдавна е трябвало да го направи.

— Какви ужасни спомени? — попитах. По блясъка в очите на госпожица Коудън видях, че гори от нетърпение да ми каже. Бях приключила с прегледа и смятах, че госпожица Кембъл няма големи физически проблеми, освен обездвижването и лошата храна, но съществуваше възможност нещо в миналото ѝ да подскаже някакво лечение.

— Ами — започна госпожица Коудън, като се плъзна към масата, където имаше гарафа и няколко чаши на поднос, — знам само туй, дето ми го каза Тили Лоусън, дето се е грижила за госпожица Кембъл толкоз дълго, но тя се кълне, че е истина, а е добра жена. Ще пийнете ли малко ликьорче, мадам, в чест на гостоприемството на преподобния?

Столът, на който седеше госпожица Кембъл, беше единственият в стаята, затова с госпожица Коудън седнахме неелегантно на леглото, една до друга, и се загледахме в мълчаливата фигура пред нас, докато отпивахме боровинков ликьор и тя ми разказваше историята на Маргарет Кембъл.

Маргарет Кембъл била родена в Бърнтайланд, само на пет мили от Единбург, от другата страна на Фърт ъф Форт. През четирийсет и пета, когато Чарлс Стюарт влязъл в Единбург, за да предяви претенции към трона на баща си, тя била на седемнайсет.

— Баща ѝ бил роялист, разбира се, а брат ѝ в полк на правителството, който тръгнал на север, за да потуши въстаниците — каза госпожица Коудън, като отпи пестеливо от ликьора. — Но не и госпожица Маргарет. Не, тя била за Хубавия принц и за планинците, които го последвали.

Най-вече за един от тях, но госпожица Коудън не знаела името му. Сигурно обаче бил джентълмен, защото госпожица Маргарет избягала от дома, за да се срещне с него, и му казала информацията, която научила от баща си и приятелите му, и от писмата на брат си.

После дошла битката при Фолкърк — победна, но на голяма цена, последвана от отстъпление. Говорело се, че армията на принца е избягала на север и никой не се съмнявал, че това ще доведе до опустошения. Госпожица Маргарет, отчаяна от слуховете, излязла от дома си посред нощ в студения март и тръгнала да търси мъжа, когото обичала.

Оттук разказът ставаше по-неясен — дали го е намерила и той я е прогонил, или не го е намерила изобщо и е била принудена да се върне от Калоден — но така или иначе тя се върнала и в деня след битката попаднала в ръцете на банда английски войници.

— Сторили ѝ нещо ужасно — каза госпожица Коудън, като понижи глас, за да не я чуе жената на стола. — Ужасно! — Англичаните, заслепени от желание за мъст и убийство, преследвали бегълците от Калоден и изобщо не я попитали за името ѝ или какви са пристрастията на семейството ѝ. По речта ѝ разбрали, че е шотландка, и това било достатъчно.

Оставили я да умре в един наполовина пълен с ледена вода ров и само случайното присъствие на семейство калайджии, които се криели в близките храсти от войниците, я спасило.

— Не мога да не си мисля, че е жалко, че са я спасили, нехристиянско дори — прошепна госпожица Коудън. — Иначе горкото агънце можеше да напусне тази грешна земя и да се възнесе щастливо при Господ. Но ето я сега… — Тя посочи смутено към мълчаливата фигура и изпи последните капки от ликьора.

Маргарет оцеляла, но не продумвала. Възстановила се донякъде, но била няма, пътувала с калайджиите и се движела на юг с тях, за да избегнат опустошението на Северна Шотландия след Калоден. И тогава един ден, докато седяла в двора на една кръчма и държала канчето, за да събира медните монети, докато калайджиите пеели и танцували, тя била открита от брат си, който спрял с полка си там на път за Единбург.