Диана Габалдон - Каменният кръг

— Хайде тогава — казах, когато камбаната на църквата на Кенънгейт започна да бие. — Точно два часът е.

Въпреки посещението си при отец Хейс, Иън като че ли не беше изгубил съвсем мечтателното си настроение и ние не говорихме много, докато се изчаквахме по Кралската миля към къщата за гости на Хендерсън, в Карубърс Клоуз.

Това беше спокоен хотел, но луксозен по единбургските стандарти, с шарен килим на стълбите и витражи на прозореца към улицата. Изглеждаше доста скъпо място за свещеник на Свободната църква, но пък аз не знаех много за тях; вероятно не даваха обет за бедност като католическите свещеници.

До третия етаж ни заведе едно момче и вратата бе отворена веднага от едра жена с престилка и угрижено изражение. Реших, че е към средата на двайсетте, макар че вече беше изгубила няколко предни зъба.

— Вие сигурно сте дамата, за която преподобният каза, че ще дойде? — попита тя. Аз кимнах, лицето ѝ леко просветля и тя отвори широко вратата.

— Господин Кембъл трябваше да излезе — каза тя със силен акцент от низините, — но рече, че ще ви е много задължен за съвета относно сестра му, мадам.

Сестра, не съпруга.

— Е, ще направя всичко по силите си. Може ли да видя госпожица Кембъл.

Оставих Иън да мечтае в дневната и тръгнах с жената, която се представи като Нели Коудън, към задната стая.

Госпожица Кембъл гледаше втренчено, както бях предупредена. Бледосините ѝ очи бяха широко отворени, но тя като че ли не виждаше нищо… определено не и мен.

Седеше на нещо като широко ниско кресло, наречено кресло за кърмачки, с гръб към огъня. Беше сумрачно и не можех да видя добре чертите ѝ, само непримигващите очи. Но и отблизо чертите ѝ си оставаха някак безлични; меко, кръгло лице, без някаква отличителна костна структура, тънка като на бебе кафява коса, прилежно сресана. Носът ѝ беше малък и чип, имаше двойна брадичка, а устата ѝ висеше отворена и формата ѝ не личеше.

— Госпожице Кембъл? — казах аз с любопитство. От пълната фигура на креслото не дойде отговор. Но очите примигваха, макар и не така често, колкото би трябвало.

— Няма да ви отговори, когато е на това дередже — каза зад мен Нели Коудън. Поклати глава, докато бършеше ръце в престилката си. — Не, нито дума.

— Откога е така? — Хванах едната пълна ръка и опипах за пулс. Усетих го — бавен и доста силен.

— О, вече от два дни този път. — Явно заинтригувана, госпожица Коудън се наведе напред и се вгледа в лицето на повереницата си. — Обикновено остава така за седмица и повече — най-дълго е било за тринайсет дни.

С бавни движения — макар че явно нямаше да смутя госпожица Кембъл — започнах да преглеждам отпуснатото ѝ тяло, като междувременно задавах въпроси на прислужницата. Госпожица Маргарет Кембъл беше на трийсет и седем години, единствена роднина на преподобния Арчибалд Кембъл, с когото живеела през последните двайсет години, след смъртта на родителите им.

— Какво предизвиква това? Знаете ли?

Госпожица Коудън поклати глава.

— Не знам, мадам. Като че ли нищо не го предизвиква. Както си гледа, говори и се смее или пък вечеря, милата ми сладурана, в следващия миг… Щрак! — Тя щракна с пръсти за ефект, наведе се напред и щракна отново, нарочно, точно под носа на госпожица Кембъл.

— Видяхте ли? — каза тя. — И шестима тръбачи да минат през стаята, няма да обърне внимание.

Бях почти сигурна, че проблемът на госпожица Кембъл е психически, а не физиологичен, но все пак направих пълен преглед, доколкото беше възможно, без да събличам отпуснатото тежко тяло.

— Най-страшно е, когато се събужда обаче — каза госпожица Коудън и клекна до мен, когато коленичих на пода да проверя рефлексите на госпожица Кембъл. Краката ѝ, след като събух обувките и чорапите, бяха влажни и миришеха лошо.

Прокарах нокът по стъпалото на всеки крак, като проверявах за рефлекс на Бабински, който можеше да покаже мозъчно увреждане. Но нищо; пръстите ѝ се свиха, съвсем нормална реакция.

— Какво става тогава? Започва да крещи, както спомена преподобният ли? — Изправих се. — Ще ми донесете ли запалена свещ, моля!

— О, да, пищенето. — Госпожица Коудън побърза да изпълни задачата и запали една восъчна свещ от огъня. — И тогава крещи ужасни неща, не спира, докато не се изтощи напълно. После заспива — цял ден някой път — и се буди все едно нищо не се е случило.

— И когато е будна, е наред, така ли? — попитах. Прокарах пламъка на свещта бавно напред-назад пред очите на пациентката. Зениците се свиха автоматично в реакция на светлината, но ирисите останаха неподвижни, не проследиха пламъка. Усещах физически призрака на солидната дръжка на офталмоскопа в ръката си, за да изследвам ретините, но де такъв късмет.