Диана Габалдон - Каменният кръг

Тъй като знаех за слабостта му към крака, бързо отстъпих назад, но Джейми сложи ръка на рамото ми.

— Не, всичко е наред, сасенак — каза. — Той само ти поднася почитанията си заради неуважителното си поведение преди малко.

— О, ясно. — Огледах със съмнение господин Уилъби, който дърдореше нещо, забил нос в земята. Напълно забравила за всякакви обноски, аз се наведох и го потупах по главата. Явно постъпих правилно, защото той веднага се изправи и ми се поклони няколко пъти, докато Джейми му повтаряше да спре. Накрая тръгнахме обратно към Кралската миля.

Сградата, в която ни заведе Джейми, беше дискретно скрита в малка уличка точно над Кенънгейт, вероятно на четвърт миля над двореца Холируд. Видях фенерите пред портата на двореца под нас и потреперих леко при вида им. Бяхме живели там с Чарлс Стюарт почти пет седмици, в славното начало на кратката му кариера. Чичото на Джейми, Колъм Макензи, беше умрял там.

Джейми почука, вратата се отвори и всички мисли за миналото излетяха от ума ми. Жената, която стоеше пред нас със свещ в ръка, беше дребна, тъмнокоса и елегантна. Когато видя Джейми, тя го дръпна вътре с радостен вик и го целуна по бузата. Вътрешностите ми се свиха като юмрук, но после се отпуснаха, щом го чух да я нарича „мадам Жан“. Никой не би нарекъл така съпругата си — нито пък, надявам се, любовницата си.

Все пак нещо в тази жена ме притесняваше. По всичко личеше, че е французойка, макар че говореше добре английски — това не беше много странно; Единбург бе пристанищен и относително космополитен град. Тя бе облечена прилично, но не и бедно — с тежка, качествена коприна. Но пък имаше твърде много руж и пудра, в сравнение с шотландките. Най-много ме притесни обаче начинът, по който ме гледаше — смръщена и с осезаема неприязън.

— Мосю Фрейзър — рече тя, докосвайки Джейми по рамото със собственически жест, който никак не ми хареса, — може ли да поговорим насаме?

Джейми подаде наметалото си на прислужницата, погледна ме за миг и веднага осъзна ситуацията.

— Разбира се, мадам Жан — каза той любезно и протегна ръка да ме издърпа напред. — Но нека първо… ви представя съпругата си, мадам Фрейзър.

Сърцето ми спря да бие за миг, после продължи така силно, че със сигурност го чуваха всички в малкия коридор. Очите на Джейми срещнаха моите и той се усмихна, пръстите стиснаха по-здраво ръката ми.

— Вашата… съпруга? — Не можех да разбера какво се бе изписало на лицето на мадам Жан — ужас или удивление. — Но мосю Фрейзър… вие я водите тук ? Мислех си… жена… е, това е достатъчно обидно за нашите jeune filles [9] Млади момичета (фр.). — Б.пр. … но чак… съпруга . — Беше зяпнала неприятно и се виждаха няколко развалени кътника. После се съвзе и пак се наежи, наклони глава към мен в опит за любезност. — Bonsoir … мадам.

— Добър вечер и на вас — отвърнах учтиво.

— Стаята ми готова ли е, мадам? — попита Джейми. И без да чака отговор, се насочи към стълбите и ме поведе с него. — Трябва да нощуваме тук.

Погледна към господин Уилъби, който беше дошъл с нас. Той веднага бе седнал на пода, от него капеше вода, а на малкото му плоско лице имаше сънливо изражение.

— И… — Джейми посочи леко към него и вдигна вежди към мадам Жан. Тя се вгледа в дребния китаец, сякаш се чудеше откъде се е взел, после се съвзе и плесна рязко с ръце на прислужницата.

— Виж дали мадмоазел Джози е свободна, ако обичаш, Полин — каза тя. — И после качи горе топла вода и чисти кърпи за мосю Фрейзър и неговата… съпруга. — Тя изрече думата с такова изумление, сякаш все още не можеше да повярва.

— О, и още нещо, ако бъдете така любезна, мадам? — Джейми се наведе през парапета и ѝ се усмихна. — Жена ми има нужда от нова рокля; претърпя неприятен инцидент. Дали бихте могли да ни намерите нещо подходящо до сутринта? Благодаря, мадам Жан. Bonsoir!

Мълчах, докато го следвах до четвъртия етаж на къщата. Бях твърде заета да мисля, в главата ми имаше истински вихър. „Сводник“, така го беше нарекъл младежът в кръчмата. Но сигурно просто като обида… защото беше абсолютно невъзможно. За Джейми, когото познавах, беше напълно невъзможно, поправих се аз, като погледнах към широките рамене под тъмносивото вълнено палто. Но за този мъж?

Не знаех точно какво съм очаквала, но стаята бе съвсем обикновена, малка и чиста — макар че точно това бе необикновеното, като се замисля — обзаведена със стол, просто легло и скрин, на който имаше леген, кана и глинен свещник с една восъчна свещ, която Джейми запали от тази, която носеше.