Диана Габалдон - Каменният кръг

Роджър поседя известно време сам, все още усещаше топлия ѝ допир по кожата си. Тиквеният фенер почти догаряше. Миризмата на восъчна свещ се засили в неспокойния въздух и езическите богове погледнаха за последен път през блесналите от сиянието очи.

Въздухът на ранното утро бе студен и мъглив и бях доволна, че имам наметало. Бяха минали двайсет години, откакто бях слагала такова, но като се има предвид какво носеха хората днес, шивачът от Инвърнес не сметна поръчката ми за вълнено наметало с качулка за странна.

Не откъсвах очи от пътеката. Билото на хълма се виждаше, обгърнато от мъгла, когато колата ме остави на пътя долу.

— Тук ли е? — попита шофьорът, като се взираше със съмнение през прозореца към пустошта. — Сигурна ли сте, госпожо?

— Да — отвърнах, полузадавена от ужас. — Това е мястото.

— Така ли? — Изглежда се съмняваше въпреки едрата банкнота, която сложих в дланта му. — Искате ли да изчакам, госпожо? Или да дойда по-късно да ви взема?

Силно се изкуших да кажа „да“. Ами ако изгубех кураж? В момента като че ли не успявах да го задържам особено добре.

— Не — казах и преглътнах. — Няма да е необходимо. — Ако не успеех да го направя, просто щях да се върна пеша в Инвърнес. Или Роджър и Бриана щяха да дойдат; това беше най-лошият вариант — да ме приберат най-безславно. Или щеше да е облекчение?

Гранитните камъчета се търкаляха под краката ми и една буца пръст се разпадна на песъчинки след мен. Не можех да повярвам, че го правя. Тежестта на парите в подсиления джоб до бедрото ми, материалната сигурност на златото и среброто, напомняне за реалността. Аз го правех .

Не можех. Мислите за Бри, както я видях късно снощи, спокойно заспала, ме нападнаха. Пипалата на ужаса посегнаха от билото над мен, когато започнах да усещам близостта на камъните. Пищене, хаос и усещане, че те разкъсват на парчета. Не можех.

Не можех, но продължих да се изкачвам с изпотени длани, краката ми се движеха вече сякаш по своя воля.

Беше съмнало съвсем, когато стигнах до върха на хълма. Мъглата лежеше ниско, а камъните се издигаха ясни и тъмни на фона на кристалното небе. Щом ги видях, дланите ми се изпотиха от притеснение, но тръгнах напред и навлязох в кръга.

Те стояха на тревата пред цепнатината в камъка, един срещу друг. Бриана чу стъпките ми и се обърна към мен.

Втренчих се в нея, онемяла от изумление. Тя беше с рокля на Джесика Гутенбърг, много подобна на тази, която носех, само че нейната бе ярко зелена, с пластмасови камъчета по деколтето.

— Този цвят никак не ти отива — казах аз.

— Само тази беше шестнайсети размер — отвърна тя спокойно.

— Какво правите тук, за бога? — попитах, като се посъвзех донякъде.

— Дойдохме да те изпратим — каза тя и на устните ѝ се появи лека усмивка. Погледнах към Роджър, който сви леко рамене и ми се усмихна накриво.

— О, така ли, ясно. — Камъкът беше зад Бриана, два пъти колкото човешки ръст. Можех да видя през широката една стъпка цепнатина как утринното слънце сияе по тревата извън кръга.

— Или ти отиваш, или аз — каза тя твърдо.

— Ти! Да не си откачила?

— Не. — Погледна към цепнатината в камъка и преглътна. Може би яркозелената рокля караше лицето ѝ да изглежда бяло като тебешир. — Мога да го направя — мога да премина. Знам, че мога. Когато Гейли Дънкан мина през камъните, аз ги чух. Роджър също ги чу. — Тя погледна към него, сякаш за уверение, после впери очи в мен. — Не знам дали ще успея да открия Джейми Фрейзър; може би само ти можеш. Но ако не опиташ, аз ще го направя.

Отворих уста, но не успях да кажа нищо.

— Не разбираш ли, мамо? Той трябва да знае… трябва да знае, че е успял, че ни е спасил. — Устните ѝ потрепериха и тя ги стисна за минута.

— Дължим му го, мамо — каза тя тихо. — Някой трябва да го намери и да му каже. — Ръката ѝ докосна за миг лицето ми. — Кажи му, че съм се родила.

— О, Бри — отвърнах, гласът ми бе така задавен, че едва говорех. — О, Бри!

Тя стисна ръцете ми между своите, много силно.

— Той те даде на мен — каза тя така тихо, че едва я чух. — Сега аз ще те върна на него, мамо.

Очите ѝ толкова приличаха на очите на Джейми, когато погледнаха надолу към мен, изпълнени със сълзи.

— Ако го намериш — прошепна тя, — когато намериш баща ми — дай му това. — Наведе се и ме целуна, яростно, нежно, после се изправи и ме обърна към камъка.

— Върви, мамо — каза задъхано. — Обичам те. Върви!

С крайчеца на окото си видях Роджър да пристъпва към нея. Направих крачка напред, после още една. Чух звук, тихо бучене. Направих последната крачка и светът изчезна.