Диана Габалдон - Каменният кръг

— Кои точно? — попита тя и изсумтя. — Те са стотици.

— Онези, на които пише „Роджър“. — Той я стисна леко и вдигна ръце, кръстоса ги пред гърдите ѝ, като я сгуши до себе си.

— Те са пълни с вещи от родителите ми. Снимки и писма, бебешки дрешки и книги, всякакви боклучета. Преподобният ги опаковал, когато ме взел да живея с него. Отнасяше се с тях като с най-ценни исторически документи — в двойни кутии, защитени от молци и прочие.

Заклати се леко напред-назад, после настрани, като я люлееше, докато се взираше в огъня над рамото ѝ.

— Веднъж го попитах защо ги е запазил — аз не ги исках, не ми пукаше. Той каза, че все пак ще ги запазим; защото това било моето минало — а всеки се нуждаел от минало.

Бриана въздъхна, тялото ѝ като че ли се отпусна още малко и се присъедини към ритмичното му, почти несъзнателно люлеене.

— Поглеждал ли си някога какво има вътре?

Той поклати глава.

— Какво значение има. Важното е, че са там.

Тогава я пусна и отстъпи назад така, че тя да се обърне към него. Лицето ѝ бе на петна, а дългият красив нос бе малко подут.

— Не си права — каза той тихо и ѝ подаде ръката си. — Не само майка ти те обича.

Бриана си беше легнала отдавна, но Роджър седеше в кабинета и гледаше как пламъците догарят в огнището. Хелоуин винаги му се струваше неспокойна нощ, населена с пробудени духове. Тази нощ дори повече от всякога, при мисълта за онова, което щеше да се случи на сутринта. Тиквеният фенер на леглото се хилеше в очакване и изпълваше стаята с уютната миризма на тиквен пай.

Стъпки по стълбите го откъснаха от мислите му. Реши, че сигурно е Бриана, която не може да заспи, но беше Клеър.

— Предположих, че още си буден — каза тя. Беше по нощница, блещукащ бял сатен в тъмнината на коридора.

Той се усмихна и протегна приканващо ръка към нея.

— Никога не мога да заспя на Хелоуин. Не и след всичките истории, които баща ми ми разказваше; винаги ми се струваше, че чувам как призраците говорят пред прозореца ми.

Тя се усмихна и се приближи до огъня.

— И какво казваха?

— „Виждаш ли голямата сива глава и пълна със зъби уста?“ — цитира той. — Знаеш ли приказката? За малкия шивач, който прекарал цяла нощ в обитавана от призраци църква и срещнал гладния призрак?

— Знам я. Мисля, че ако аз бях чула това пред прозореца си, цяла нощ щях да съм скрита под завивките.

— О, обикновено точно така правех — увери я Роджър. — Но веднъж, когато бях на седем, събрах кураж, станах от леглото и надникнах през прозореца — Преподобният тъкмо ми бе казал, че пикаенето до прага пречи на призраците да влязат в къщата.

Клеър се засмя, огънят танцуваше в очите ѝ.

— И стана ли?

— Ами щеше да стане по-добре, ако бях отворил прозореца — каза Роджър, — но призраците наистина не влязоха.

Засмяха се заедно и после настъпи същата неловка тишина, която бе накъсвала цялата вечер, и внезапното осъзнаване за чудовищността, зейнала под разговора. Клеър седна до него, загледана в огъня, ръцете ѝ се движеха неспокойно сред гънките на нощницата. Светлината блещукаше по венчалните ѝ пръстени, сребърен и златен.

— Аз ще се грижа за нея — каза тихо Роджър накрая. — Знаеш го, нали?

Клеър кимна, без да го поглежда.

— Знам — каза тихо. Той видя сълзите, потрепващи по миглите ѝ и сияещи на светлината от огъня. Тя бръкна в джоба на нощницата и извади дълъг бял плик.

— Ще ме помислиш за ужасна страхливка, и аз съм такава. Но… наистина не мога да го направя… да се сбогувам с Бри. — Спря, овладя гласа си и после му подаде плика.

— Написах ѝ всичко — каквото можах. Ще го…?

Роджър взе плика. Беше стоплен от тялото ѝ. И с някакво неясно усещане, че не бива да го остави да изстине, преди да стигне до дъщеря ѝ, той го пъхна в джоба на гърдите си и усети как хартията изпука, когато пликът се прегъна.

— Да — отвърна и чу гласа си надебелял. — Значи ще тръгнеш…

— Рано — каза тя, поемайки дълбоко дъх. — Преди зазоряване. Уредила съм да ме вземе кола. — Кършеше ръце в скута си. — Ако аз… — Прехапа устна, после го погледна умолително. — Не знам, не знам дали ще мога да го направя. Много се страхувам. Страх ме е да тръгна. Страх ме е и да не тръгна. Просто… се страхувам.

— И аз бих се страхувал. — Протегна ръка и тя я хвана. Той я държа много дълго, усещаше пулса на китката ѝ, лек и бърз под пръстите си.

След доста време тя стисна леко ръката му и я пусна.

— Благодаря ти, Роджър. За всичко. — Наведе се и го целуна леко по устните. После се изправи и излезе — бял призрак в мрака на коридора, понесен от вятъра на Хелоуин.