Луис Ламур - Укротяване на степта

Отново беше пролет. Олд Блу нямаше търпение да го възседна и да полетим нанякъде. Вече бях на петнадесет години. Бях почти шест фута висок, но слаб. Само раменете и ръцете ми бяха силни. Логан ме попита веднъж дали стрелям още.

— Да.

— Ти си добър стрелец. Аз се надявам да не се налага да използваш това твое умение.

Следващата неделя той се ожени за Мери Тейтъм. Чувствах се неудобно на сватбата, облечен в широки дрехи, купени от магазин, напъхан в костюм с яка… Никога досега не бях имал костюм. Ядохме торта. Мери се обърна към мен:

— Ние искаме ти да бъдеш с нас, Рей. Ако не можеш да си ми син, бъди ми брат.

Останах с тях. Един ден, около два месеца след женитбата, препусках с Олд Блу през планината. Сутринта беше прекрасна и под лъчите на слънцето листата бляскаха като малки огледалца. Водата в поточетата се плискаше в камъните и продължаваше да ромоли надолу. Сякаш никога светът не ми бе изглеждал толкова красив.

Бях облякъл новия си костюм, защото на път за къщи щях да отида на гости.

Купих сирене и бисквити от магазина. Като излязох, видях едър ездач на бял кон. Беше набит и ризата му беше изцапана с храна. Когато видя Олд Блу, той се спря.

Скочи от седлото и тръгна към коня ми. Огледа ме, но не можа да ми види добре лицето, защото ядях.

— На кого е този кон?

Край мен имаше още двама мъже, но тъй като никой от тях не продума, той ме погледна.

— На кого е този кон?

Преглъщайки последната бисквита със сирене, аз станах.

— На мен, Макгери. Да не искаш нещо?

Носът му беше сякаш по-голям, отколкото го помнех, а очите му — по-малки и по-свински. Той беше грамаден човек. Ръкавите на мръсната му бяла риза бяха запретнати, а големите му ботуши — износени. Шапката му изглеждаше малка за голямата му глава. Беше небръснат и мръсен.

— Ти? Т’ва си ти?

— Да, аз съм.

Омразата ми към тоя негодник бликна веднага. Не знам дали той знаеше, че Мери Тейтъм беше в града и, че се беше омъжила за Логан Полард.

— Ти ми причини всичките тези неприятности. Всичко ми е кофти от тогава. Ти и тая кучка, с която баща ти…

Точно тогава го застрелях. Улучих го в устата, той се заклатушка назад, започна да кърви, но намери сили да сграбчи оръжието си.

Стрелях пак… и пак. Той се строполи по лице на земята и издъхна. В последния си миг той ме погледна с опулено от изненада лице. Аз стоях, хванал моята стара Шоук & Макланахан. Големият Джак Макгери лежеше мъртъв в краката ми.

Мери Тейтъм хранеше кокошките, когато дойдох. Погледна към мен втренчено, докато слизах от коня.

— Рей, какво се е случило?

Беше ужасно да й кажа, но знаех, че трябваше. Сякаш бях потънал в земята…

— Мери, убих човек.

Тя сграбчи ръката ми.

— О, не! Не ти, Рей!

— Да, мадам. Аз убих Джак Макгери.

Мери се вцепени.

— Джак Макгери? Тук?

— Да, мадам, той каза… Той посегна към оръжието си, след като го улучих.

— Каза… Рей?

— Да, каза гадости за вас с татко.

— По-добре кажи на Логан.

Но Логан сякаш не се изненада. Разказах му всичко спокойно, без да премълчавам подробности.

— Аз мисля, че стана отчасти и защото го мразех.

— Той пръв докосна оръжието си?

— Да, сър. Изпреварих го с миг…

Нищо повече не се каза по този въпрос. Мери се захвана с приготвянето на вечеря. Тя не обичаше много да се връща към станали неща. Ядохме, аз нямах апетит. Продължавах да виждам Макгери, лежащ на земята… Не го мразех повече. Не чувствах нищо към него, освен съжаление, че нещата се бяха стекли така. Не исках никога повече да убивам човек.

Излязохме на верандата и Логан заговори. Отначало изглеждаше, че той говори общо за своето детство, за пътувания. Но започна да ми се струва, че Полард разказваше нещо специално за мен. Нещо като урок.

Едва деветнадесетгодишен той вече е бил убил човек. Човекът е бил картоиграч. После идва ред на брата на любимата му.

После Логан напуска страната. Убил е четирима мъже в престрелки. Надявал се е никога да не убива повече…

— Рей, ти си стрелец, може би най-добрият, когото някога съм виждал. Имаш дарба, прицелваш се перфектно и преценяваш разстоянията точно. Но това е голяма отговорност, Рей. Сега са времена, когато всички носят оръжия. Естествено е някои да са по-добри, други — по-слаби в стрелбата. Както в занаятите, например. Някой хора правят по-добри колела, като баща ти. Но с оръжията нещата стоят различно, защото с тях може да се убие човек.

— Спомни си за мексиканците, Рей. Тогава ти беше бавен и ако не бях там, сега щеше да си мъртъв. Все пак, предпочитах да не беше станал такъв стрелец… Никога не убивай човек по погрешка, защото тези неща измъчват цял живот…