Луис Ламур - Укротяване на степта

— По-късно, Рей, зает съм сега.

Помещението беше претъпкано с хора и някои от тях се взираха в кървавото ми лице. Почувствах се засрамен. Щяха да ми се подиграват, ако разберяха какво се беше случило. Реших да взема кон на заем и да се опитам да настигна тези мексиканци.

Те не бяха взели само кравите. В тях беше снимката на мама, книгата. Също и моята карабина Джослин и Олд Блу.

Настигнах ги чак на третата нощ.

Те бяха спрели около голям вир. Никъде наоколо нямаше вода и аз бях много жаден. Видях Олд Блу. Усещах глад.

Беше тъмно и те бяха наклали огън, за да приготвят нещо за ядене. Извадих старата Шоук & Макланахан.

— Останете спокойни. Дошъл съм да си взема обратно кравите и коня.

— Ел ниньо.

Мексиканецът беше доста уплашен.

— Убий го, убий го и ще излезе, че той ни е бил нападнал. Ще го погребем тук.

Другият мексиканец вече посягаше към оръжието си.

— Не мърдай!

Гласът ми прозвуча пискливо. Стрелях и мексиканецът се просна на земята. Тогава другарят му светкавично се хвърли към мен. Опитах се да се обърна, но преди да съм успял да стрелям, чух два изстрела, които повалиха моя нападател — видях синя дупка между очите му. Мексиканецът, по когото аз бях стрелял, също беше с разбит череп.

Логан Полард стоеше до мен с оръжие в ръка — тих и спокоен, както винаги.

— Трябваше да ми кажеш, Рей. Не предполагах, че си имал неприятности. Аз дори не погледнах към теб тогава. Единият от приятелите ми каза, че си облян в кръв. Тогава погледнах след теб…

Тръгнахме към града.

Полард ми каза да напусна работата. Имах общо тридесет и два долара. С тези пари и с парите от татко аз се чувствах богат. Тръгнахме на северозапад, покрай Сан Хуан.

— Ще отидем в Калифорния да видим Мери Тейтъм. Може би ти ще можеш да тръгнеш на училище. Прекалено силно е желанието ти да използваш оръжие.

— Но те ми откраднаха кравите.

— Знам.

— И снимката на мама.

— Да, да, разбирам…

Земята беше дива и самотна. Имаше дълбоко врязани каньони. Видяхме кактуси с червени цветове. Индианците по тези земи бяха дружелюбни и миролюбиви.

Слънцето започваше да пече жестоко още от сутринта. Някой път ни трябваше цяла сутрин, за да достигнем дъното на някой каньон, после пък — цял следобед, за да се изкачим от другата страна. Прекосявахме обширни червени пустини и лагерувахме в самотни, сякаш изоставени от бога, места… Една сутрин се събудих и погледнах към Логан Полард.

— Днес ставам на четиринадесет.

— Четиринадесет. Млад си за такъв живот. Мъжът има нужда от нежните грижи на жена.

Логан беше внимателен човек — внимаваше във вървенето, в обличането, в подаването на оръжие, в грижите за коня си. Всяка сутрин той изтупваше дрехите си от прах и се решеше.

Докато яздихме, често ми е говорил за Шекспир и Библията, за Плътарк и Плейто. Повечето от тези неща успяваха да ме заинтригуват.

— Логан е дошъл от Вирджиния. Там се е образовал и е отишъл на запад.

— Защо?

— Беше убит един мъж. Мислеха, че аз го бях пречукал.

— Ти ли беше?

— Да. Но го застрелях честно — на дуел.

Яздихме бързо няколко мили. Наслаждавах се на сенките, които хвърляха облаците по пясъка на пустинята.

— Щях да се оженя за сестра му. Той не искаше.

В Калифорния тръгнах на училище. Логан Полард постоя малко и си тръгна. Не можех да повярвам, че Мери Тейтъм искаше той да си тръгне.

Не беше изминала и седмица, когато Логан се върна — аз се връщах, яздейки Олд Блу и ги видях да говорят сериозно на верандата. Той каза:

— Това се е случило преди и може да се случи отново.

— Не тук в това тихо местенце.

— Добре. Аз ще остана.

Изтърколи се зимата. През лятото аз работих като секач към една дъскорезница, а в оставащото време обслужвах като ездач близкото ранчо. През есента и зимата отново ходех на училище. Започнах да се уча да решавам задачи. Учехме малко и история. Но аз най-много обичах да чета от книгата на Плътарк.

Един ден Полард дойде да ме види. Аз четях.

— Трети път. Чета бавно.

— Тази книга трябва да се чете така. Почувствай я със собствените си сетива.

Училище и четене… Така си минаваха дните. Но не беше само това. Аз пораствах. Всеки ден отделях време за стрелба. Имах дарба в тази област и напреднах много бързо. Полард не споменаваше за оръжия пред мен и повече не носеше своето със себе си, поне на публични места.

Това бяха хубавите месеци. Работата не ме плашеше. Обичах да използвам силата си. Отделях време за езда в планината, където обикновено проследявах някое заблудено животно или хващах пакостници, които закачаха добитъка.