Луис Ламур - Укротяване на степта

Яздех. Бях разстроен. За втори път изгубвах хора, които ме обичаха. Първо татко бе убит от индианците, сега Мери и Логан „от мен“, от моето оръжие…

Така ли щеше да продължава и занапред?

Обширни равнини в Западната земя, плата, покрити със сняг, бобри, водни блясъци от слънчевата светлина, силни ветрове, жулещи боровете, сенки от облаци върху лицето на пустиня… Места, познати само на индианците, антилопите и бизоните.

Спане под открито небе, мразовити сутрини, огньове…

Така живеех цяла година. Далеч от хора. Четях Плътарк за четвърти път.

Вашингтон, Орегон, Айдахо, Монтана и чак до Колорадо.

Прочетох за Ханибал. Изкарвах край лагерни огньове около снежните върхове на Тетон. Бил съм край стотици лагерни огньове.

Рядко попадах на бели мъже. Видях земите на блакфитите, краусите, шошоните и сиуксите. Скитах се из забравените и от бога каньони на планините Ла Сал и през областта Абаджо.

Единствените звуци, които чувах, бяха звуците на дивата пустош. Плясък на боброва опашка във вода, разтърсващият трясък, с който е съпроводена появата на лос, грубото ръмжене на планински лъв… вятърът, водата и бурята.

Намирах убежище в пещерите или между дърветата. Всичко, на което ме бе научил Логан, ми беше от полза. Научих и много нови неща.

И така, след много дни, аз отново бях в град, където живееха хора. Чувствах се малко уплашен и несигурен. Знаех, че се бях променил. Част от тишината на планината беше „влязла“ в мен. Но и нещо от преди, сякаш не бе угаснало в сърцето ми. Не можех повече да живея сам. Имах нужда да се върна в света на хората…

Ризата и панталоните ми бяха от еленова кожа. Те, както и ботушите, които доскоро носех, не ставаха повече за нищо. Отдавна бях с мокасини. Все още си служех със старата карабина Джослин и моята неповторима Шоук & Макланахан. И така, щях да се опитам да продам някои от бобровите кожи, които имах, в града.

Бях на седемнадесет. Шест фута и един инч висок и тежах сто и седемдесет паунда. Нямах и грам тлъстина по себе си. Приличах на човек от планините. Носех стара, безформена шапка. Трябва да съм бил интересна гледка…

Влязох в града, яздейки бавно.

Олд Блу вече не беше в първа младост. Дългите пътувания го изморяваха. Но той все още можеше да тича, рамо до рамо, с едрите бизони, докато ловувах.

Градът беше процъфтяващ минен център. Улиците бяха претъпкани. Чувствах се щастлив да бъда отново сред хора, въпреки че не познавах никой от тях. Но аз предпочетох да вървя по странични улички, защото се чувствах несигурен. Имах желанието в никакъв случай да не посягам към оръжието си в пристъп на яд и тази мисъл малко ме безпокоеше.

Колкото и странно да звучи, през изтърколилите се месеци аз нямах инциденти с индианците. Бях се скитал из техните земи и из ловните им полета, но избягвах контактите с тях. Няколко пъти бях посещавал селищата на незерсите, където търгувах за неща, от които имах нужда.

Беше топло и слънчево по улиците. Бях се облегнал на една пощенска колонка и гледах минаващите хора. С едни криви рафтове, странна постройка, наричаща себе си хотел… Един човек продаваше уиски, загребвайки с черпак.

Чувствах се добре. Имаше груби и шумни хора, които изглеждаха приветливи. Бях като сред свои. Имах слабо, но яко тяло. Само раменете ми бяха широки, а ръцете силни. Дългите месеци в планината бяха сложили своя отпечатък върху мен.

По улицата се зададе човек със значка. Имаше широко, мургаво и скулесто лице. Очите му бяха малки и светло сиви.

Той ме изгледа сурово. Погледът му бе изучаващ и сериозен. Продължи и след малко спря. Забелязах, че ме гледа отново.

Когато накрая той тръгна, към мен се приближи строен млад човек.

— Не те познавам, приятел, но се пази. Оли Бардит ти е хвърлил око.

— Сторил ли съм нещо лошо?

— Т’ва е шерифът. Първо стреля, а после задава въпроси. Миналата седмица пречука един човек.

— Благодаря.

— Казвам се Кип. Завърти се в източната част и след т’ва, ако си разумен, се махай.

Непознатият си замина — тих млад мъж с интелигентни очи. Но явно беше прекалено припрян, за да се разберем.

За момент останах объркан, мислейки за случилото се. Най-после бях стигнал до град, а трябваше да се махам. Не бях направил нищо лошо, нито възнамерявах да наруша закона. Понякога законът е несправедлив, но той е необходим, защото има хора, които още не са се научили да живеят в обществото.

Разходих се по улицата и влязох в хотела. Салонът беше наполовина пълен, избрах си място и седнах.