Луис Ламур - Укротяване на степта

— Бих желал да останеш при нас, синко, но сам виждаш, няма работа.

— Да, знам.

— Идвай от време на време да ни виждаш, Рей. Имаш ли планове?

— Ами… мисля да отида малко за злато… не смятам цял живот да яздя безцелно… Имам идея един ден да се захвана с мое собствено ранчо.

— Да, това е умно… Синко, бъди внимателен. Кип се беше натряскал по-миналата нощ и Оли Бардит изкопчи цялата история от него. Той вече знае, че си убил Райс Уилър.

— Съжалявам.

— И аз. Лиза каза, че се е изтървала пред него…

— А, нищо не беше. Не я обвинявам.

— Но това е било първата информация за него. Трябва да внимаваш. Рей, трябва да го наблюдаваш, той е изкусен стрелец…

— Добре, сър. Но аз не възнамерявам повече да оставам тук.

На следващата сутрин, след закуска, си тръгнах. Лиза не дойде да се сбогува с мен, но я дочух от съседната стая. Сякаш плачеше. Усетих, че и на мен ми се плаче.

Докато се отдалечавах, тя изскочи навън и започна да ми маха. Точно когато щях вече да „изчезна“ в далечината.

Имах тридесет мили до Уилоу Крийк. Стигнах бързо. Намерих си местенце и започнах да търся злато. Никога не го бях правил, но знаех някои неща от Логан.

Работата беше тежка и аз се чувствах ужасно самотен. Първо трябваше добре да почистя цялото място. След двуседмичен къртовски труд, бях „извадил“ около деветдесет долара.

Не беше много, но в сравнение с пасенето на крави, бе добре. Но ми бе много тежко, по-тежко дори, отколкото в планините преди. Пък и не можех да забравя Лиза. Непрекъснато мислех за нея. Не можех да не си представям прекрасните й очи, смехът й, усмивката й…

През следващата седмица направих „удар“ — двеста долара за двадесет минути!

Много трудоемко беше отделянето на златото от черния пясък. Затова на два пъти през следващата седмица се придвижвах нагоре по реката.

Храната ми привърши бързо, но убих един елен. Няколко пъти хващах риба. Дивият живот беше вече част от мен.

Никой не се мяркаше насам. Само веднъж дойдоха двама юти. Дадох им кафе. На тръгване те ми показаха едно място, където намерих много злато. Местенцето беше скътано и там имаше няколко глави от стрели. Може би отпреди двадесетина години, когато това е било индианска земя. Бях „направил“ двадесет долара за няколко минути…

Все още не бях богат, но имах повече пари от когато и да е. Накрая на тази седмица реших да отида до града.

Старата черна шапка беше още на главата ми и носех кожи. Не бях забравил предупреждението на Хетрик. Затова, като наближих града, заредих своята стара Шоук & Макланахан.

И ето, че срещата с Оли Бардит не закъсня. Докато продавах златото, той се появи. Тъкмо ми плащаха — четиристотин шестдесет и два долара. Имах останали още петдесет от заплатата на Хетрик. Оли Бардит се обърна към мен.

— Добра работа.

— Не е лошо.

— И така, ти си убил Райс Уилър?

— Ммм…

— Значи това си ми намеквал тогава! Че е трябвало да съм чувал за теб!

Аз повдигнах рамене.

Той ме гледаше, докато се качвах на коня си. Не спря да ме гледа и след това, докато яздих към Хетрик. Усещах погледа му. Бях купил панделка за Лиза от сергиите. Носех й и късче злато.

Тя излезе на портата да ме посрещне. Беше забелязала Олд Блу отдалеч. Родителите й също излязоха. Сякаш за първи път някой се радваше да ме види. През по-голямата част от живота си бях сред непознати…

Радвах се, че бях тук отново, че виждах конете. Един жребец — Апалоса, ме последва с нескрита радост, карайки Олд Блу да ревнува.

С Хетрик говорихме за мен, за конете. По едно време той внезапно ме попита:

— Срещна ли Оли Бардит?

— Да.

— Закачи ли те?

— Не.

— Той искаше да купи кон от мен, но аз не му продадох, защото видях как се отнася към собствените си коне.

Хареса ми да чуя това, но се почувствах обезпокоен. Не бих искал някое от „моите“ кончета да отиде в ръцете на Оли Бардит. Безпокоях се обаче, за Хетрик — сигурен бях, че не се беше поколебал да каже на Бардит какво мисли.

Беше прекрасно в къщата. Госпожа Хетрик наистина поддържаше дома с вкус. След като се оправих, аз седнах на масата за вечеря. Това беше, може би, най-прекрасната вечеря през живота ми.

Кип дойде да ме види. Беше много впечатлен от това, че бях донесъл доста злато. Аз знаех, обаче, че човек като него би бил впечатлен от златото, а не от работата. Но, както и да е, поговорихме си хубаво. Имах усещането, че Хетрикови не биха се отнасяли толкова добре и към свой собствен син. Кип каза убедено: