Луис Ламур - Укротяване на степта

Пушката беше страхотна. В кутията имаше два първокласни револвера Смит & Уесън Рашънс, дефицитна стока по това време.

Отзад бяха Ог и Кийлър.

— Подарък от нас. Ти вчера ни спести пари на покера. Това е подарък.

Бях на път за Ню Орлиънс. От време на време поглеждах със съжаление към моята стара Шоук & Макланахан — калибър 0,36, вече опакована в багажа — толкова време бях с това оръжие…

Пътувах около две седмици.

Ню Орлиънс беше жив град. Хареса ми там, но Западът беше моята родина и чувствах някаква дълбока тъга в душата си. Но дори и там… никъде по света нямах свое местенце, местенце, което да наричам свой дом. Освен това не спирах да мисля за Лиза. Вече трябваше да е на шестнадесет. Мисълта, че тя можеше да се омъжи за друг ме хвърляше в паника и страх, сякаш изгубвах нещо, от което се нуждаех.

Накрая реших да си тръгна и от Ню Орлиънс. Междувременно се отбих в комарджийския „ад“, наречен там Уулф Трап. Но вътре видях Уудс и един от местните бабанки — Крис Лили. Реших да не се забърквам в неприятности и излязох.

На връщане, вървейки по една тъмна улица, аз чух някой да тича зад мен. Влязох в една порта и изчаках.

Не видях никого. Но все пак, бях чул тези стъпки. Съобразих, че около мястото, където се чуха стъпките, една тясна уличка пресичаше улицата, по която вървях. Явно трябваше да насоча вниманието си към малката уличка.

Тръгнах внимателно натам. Градът бе нов за мен, но уличното дебнене беше едно и също навсякъде. Свит в тъмнината на една порта, аз зачаках, наблюдавайки мястото на пресичане на улиците.

След няколко минути видях Крис Лили да върви към „моята“ улица и да се взира в тъмнината. Естествено, не видя нищо.

Беше тъмно като в рог. Спускаше се и мъгла. Обстановката беше призрачна, а тишината — зловеща.

Появи се още някой. Беше Уудс. Двамата започнаха да си шепнат нещо. Оглеждаха се. Сякаш моето „изчезване“ ги бе обезпокоило. Точно тогава изскочих.

— Мене ли търсите?

Уудс държеше пистолет в ръка. Стреля, но прибързано и не улучи. Усетих патронът да изсвистява покрай мен, докато се прицелвах. Стрелях. Уудс полетя в посоката, откъдето беше дошъл и се строполи мъртъв на земята.

Лили побягна. Оставих го да си върви. Тръгнах към хотела. На следващата сутрин вече яздих на запад. Бях убил третия си бял мъж.

Но този път с карабината Хенри 0,44, не с моята стара Шоук & Макланахан.

— Работа ли търсиш?

— Може и така да се каже.

— Тридесет за месец. Отивам до Увалд, за да продам тези животни на Бил Бенет, а той от там заминава за Канзас.

— Добре.

— Не мога да ти обещая нищо за Канзас, но работата до Увалд е хубава. Казвам се Уилсън.

Моят сив жребец беше бърз, интелигентен и издръжлив. Той възприемаше много бързо и свикна с това, което се искаше от него, въпреки че аз яздих повече един от конете на Уилсън.

Никой не задаваше въпроси през тези дни. Всеки внимаваше в това, което прави и не се интересуваше от нищо друго.

Винаги харесвах работите, свързани с яздене. Обичах да размишлявам, а яздейки имах страшно много време за това. В джинсите си имах повече от хиляда долара. Тук-там играех на карти и печелех по малко, но имах желание да събера още пари.

Говедата на Уилсън бяха млади и изглеждаха добре. В Канзас бях слушал много за буйната трева на Севера и за това, как животните могат да наддават дори по време на път.

След няколко дена реших да поговоря с Уилсън.

— Абе, аз имам някакви пари. Ще имаш ли нещо против, ако купя няколко крави от теб и да ги карам с твоите?

— Върви напред, имам нужда от теб.

През 1872 по-голямата част от Тексас беше още дива. В източен Тексас имаше обширни площи с безброй храсталаци и тук-таме с някоя хубава гора. Това беше самотна страна, опасна за скитника. Враждуващите области Лий Пиакок и Сатън Тайлър правеха Тексас неприветлива и разпокъсана страна. Нито една от тях не беше гъсто населена. И, като че ли, най-кървавите битки тепърва предстояха.

Всяко ранчо в източен Тексас беше въоръжена до зъби крепост. Рядко хората яздеха сами. Тук имаше стари вражди, останали от Управителите и Посредниците. Беззаконието беше причина по тези земи да се подвизават лоши хора от индианските територии и къде ли още не. Но Тексас имаше и свой собствен облик.

Купих си кон от Маршал — сив жребец, най-бързия кон, който някога бях виждал. Беше едър и силен — идеалния жребец за такъв преход.

Някой път нощувах на открито, друг път се отбивах в някое крайпътно ранчо или в кръчма. Беше ми хубаво да яздя в нова за мен страна. Пътувах с намерението, в крайна сметка да стигна до Колорадо. После щях да препусна до Калифорния, за да се отбия при Логан и Мери.