Луис Ламур - Укротяване на степта

Изпроводих ги до вратата и останах там, докато те се качиха на конете си.

— Не се захващайте да кроите нещо за тези животни. Ако нещо се случи на някоя от кравите, ще ви пречукам и тримата.

Изчаках на вратата, докато заглъхнаха копитата на конете им. Тогава отново влязох вътре. Жените слагаха храна на масата. Младата жена се обърна към мен.

— Благодарим. Много благодарим.

Бях малко смутен от начина, по който ме гледаха. Но продължих делово:

— Седем долара за крава?

— Добре, става въпрос за 637 животни. Как ще ги закараш до Сан Антонио?

— Ще наема ездачи.

— Няма кого. Това бяха момчетата на Тетлоу. Никой не иска да си има работа с тях.

По-възрастната жена се обърна към младата дама.

— Рона, ние можем да вземем Джони. Плюс това и двете можем да яздим.

— Добре, мамо.

Рона се обърна и към мен.

— Аз яздя от шест годишна, така че, можеш да разчиташ на нас.

И така, аз, заедно с двете жени и едно четиринадесетгодишно момче, закарах животните до Сан Антонио.

Бенет плати на Рона лично, като от време на време хвърляше погледи към мен. Когато двете жени си тръгваха, Рона протегна ръка към мен.

— Благодарности. Тези животни бяха всичко, което имахме.

Бенет ми каза:

— Тайлър, ти искаш тези крави…

Нещо го накара да спре. Не знаех какво беше то. Лицето му пребледня. Двете жени се върнаха, гледайки към мен. И понятие нямах какво ставаше.

— Твоето име е Тайлър? — попита Рона удивена.

— Да, мадам.

— Райън Тайлър?

— Да, мадам.

Тя ме погледна отново и каза тихичко:

— Благодаря, благодаря, господин Тайлър.

И жените си тръгнаха.

Бенет извади цигарата си от устата и изпсува нещо под носа си. После лапна цигарата отново и ме погледна.

— Знаеш ли кои бяха те?

— Кои?

— Вдовицата и майката на… Райс Уилър.

Три хиляди животни! Вървяхме на север. Минавахме през прерии с не сочна трева. Имаше и други проблеми, но аз се чувствах отлично, защото най-после следвах северна посока. Освен това притежавах част от тези животни; най-после имах моя лична собственост.

След първата седмица животните започнаха да привикват към ритъма на пътуването. Не беше леко да бъдеш на седлото от ранни зори до залез-слънце, да си целия в прах, да няма къде да се скриеш от бури и проливни дъждове. Ужасно трудно бе прекарването на животните през буйни реки, излезли от коритата си. Но ние се справяхме…

Когато минавахме през поля със сочна трева, се спирахме, за да могат животните да се нахранят добре и да наддадат някой килограм и по време на пътуването.

Двеста и петдесет животни от стадото бяха мои. При добро стечение на обстоятелствата, щях да спечеля шест-седем хиляди долара — добра пара. И това щяха да бъдат истински пари, а не пари, спечелени на комар.

Нито дума повече не бе обелена за Райс Уилър. Понякога се чудех какво си мислеха хората, разбирайки кой съм. Единствено Бенет бе дръзнал да изкоментира това.

— Не мисли за Уилър. Не беше добър човек. Най-доброто, което се случи на Рона бе, че той се разкара и повече не се върна.

— Зарязал е това, което има?

— Не. Разкрили са крадени животни в стадото му. Тогава той е застрелял един човек и се е чупил.

Бяхме стабилна група. Най-възрастният беше на двадесет и шест години, и не обелваше и дума. Имаше две шестнадесетгодишни момчета. Бяхме общо седемнадесет души.

Минахме през Червената Река и навлязохме в Индианската Територия.

На два пъти ни посещаваха индиански групи. Първия път те взеха месо от нас, но след това поискаха повече. Ние, обаче дадохме да се разбере, че не може да искат всичко от нас.

Докато минавахме през Северна Канада, загубихме човек. Погребахме го високо на един хълм, където той щеше завинаги да слуша лаенето на койотите и пеенето на пастирите. Момчето беше навършило седемнадесет години, точно, когато го бяха застреляли.

Бяхме навлезли в територията на осаджите. Въпреки, че нямахме намерение да провокираме инцидент, ние разбирахме, че е доста вероятно да се случи нещо. Нощувахме далеч от огнищата и всяка нощ двама мъже бдяха наоколо. Бяха се навъртели доста безсънни нощи, но наближавахме целта си.

Тогава ни нападнаха и осаджите. Те действаха бързо и помитащо. Бяха ни сварили неподготвени.

Тъй като аз бях най-опитния, трябваше да ръководя отбраната. Помагаше ми един от мъжете на име Мустанг Робъртс. Окопитихме се, построихме защитата си. Изчаквахме.

Изведнъж те полетяха към нас, яздейки като хали, силно приведени напред. По даден сигнал ние стреляхме в залп.