Луис Ламур - Укротяване на степта

Една вечер, преди да напусна Уичита, Бенет се опитваше да ме убеди, че хора като мен са много необходими за изграждащата се държава. Защото една държава, в която всички стрелци „играят в лошия отбор“ не е за никъде.

Яздихме през дивата пустош. Имахме малък сблъсък с команчите, но нямаше жертви. Мустанг улучи техен кон от почти четвърт миля със своята Шарпс.

Един път Мустанг се обърна към мен:

— Никога няма да забравя, че ми отърва кожата, когато бях „приготвен“ като великденска пуйка с мъртъв кон и рана в крака… Тогава изведнъж се появи ти — страхотна гледка беше!

— Беше закъснял за вечеря.

Скоро всичко наоколо щеше да бъде покрито със сняг. Бяхме високо в планината и времето се разваляше. Нощите ставаха мразовити. Тревите бяха почти напълно кафяви. През сутрините имаше мъгли.

Веднъж видяхме патрул от Армията. Спряхме го и поискахме малко тютюн. Той ни каза, че хората били видели чейени по тези места. Мустанг обясни накъде отиваме. После допълни:

— Нуждая се от овче палто. Този вятър ме пронизва.

Аз не можех да се отърва от мисълта, че Бардит бе пречукал Хетрик. Нямах намерение да го убивам. Щях да го накажа по-жестоко. Щях да го направя смешен пред хората. Щях да го съсипя като стрелец.

Единственото нещо, без което не може един стрелец, е авторитетът. Има толкова много хора с карабини, които искат да направят някое евтино убийство. Но когато се издънят на обществено място, е вече въпрос на време някой да ги застреля… ако не напуснат страната.

Достигнахме Денвър през втората половина на септември. Тръгнахме към хотела. Имах пари и се настанихме луксозно. През нощта аз лежах в леглото, взирайки се замислено в тавана. Чудех се това ли е животът, винаги ли човек трябваше да се лута като мен. Вече имах нужда да хвърля котва някъде, да се оженя. Тази мисъл започна да ме човърка. Чувствах, че от друга страна съм човек, който не може да бъде ограничен и обуздан. Но ето, че Логан го беше направил. Добрият стар Логан! Колко исках да го видя! Може би те вече имаха и деца…

Станах… Изправен пред огледалото се взирах в Райън Тайлър. От там ме гледаше едно гладко кафяво лице, без мустаци, без къдрава коса… Кафяво лице със силни челюсти, зеленикави очи и уста, която дори не загатваше за усмивка…

Това не беше хубаво. Човек трябва да се смее. Пък и имаше нещо студено около очите. Бях ли такъв? Не се чувствах студен, въобще. Никога не съм имал много приятели, може би, защото пътувах. Но няколкото, които имах, бяха истински приятели. Логан, Хетрик, Мустанг, пък и Били Диксън, Ог и Бенет. Всички те бяха прекрасни хора.

И единственото нещо, което можех да правя по-добре от другите, беше това, което не обичах да правя. Може би наистина Дивият Запад имаше нужда… както казваше Бенет. Навярно там, където има законност, са необходими пазители на реда. Но аз не исках да бъда такъв.

„Какво означава двадесетгодишен мъж без усмивка?“ Двадесет години и четири убити мъже, и очи, свикнали да бъдат студени. Исках да сложа край на всичко това. Обаче човек прави това, което се налага. Винаги.

Върнах се в леглото и се опитах да заспя.

На сутринта земята беше покрита със сняг. По улиците се виждаха мъже с лопати, които разчистваха улиците. Нито можеше да се пътува, нито беше подходящо да се остане.

Мустанг се обърна към мен:

— Хетрик е мъртъв вече няколко месеца. Не се впрягай. Оли няма да ти избяга. Пък ако го направи, още по-добре.

Денвър беше шумен през тези дни. Комарджийските страсти — също. Аз играех покер, въпреки, че това не ми доставяше голямо удоволствие. Харесваше ми оживлението и веселата обстановка. Може би, защото бях още дете, въпреки че се грижех сам за себе си.

Ние с Мустанг умеехме всичките трикове — и Моргата, и Кофата с Кръв, и Палата, и Смяната на Мърфи.

Тук беше и Соупи Смит, за когото щях да чувам много по-късно. В града бяха младият Бат Мастерсън и Док Холидей. Както и Кит Карсън.

Една вечер, след като се бяхме върнали в хотела и вечеряхме, Мустанг ме побутна.

— Рей, един тип ти е хвърлил око. Той те изучава от известно време. Нали не си се забърквал в нещо напоследък?

Мустанг беше рус мъж с продълговато, грубо лице. Не беше светкавичен стрелец, но бе хитър и много проницателен. Огледах се.

Въпросният господин седеше отсреща. Беше висок, с черна коса, прошарена около слепоочията. Изглеждаше хубав. Може би беше около петдесетгодишен, но се бе облякъл изискано. Погледите ни се засякоха за миг, след което той стана и излезе.