Луис Ламур - Укротяване на степта

— Може би… Аз не искам да убивам по един човек на всяко пътуване.

— Няма да се налага. Сега вече всеки е научил, какво се е случило на Лийт Бауърс.

Иначе, работата ми харесваше много. Това беше тежка, изморителна работа, но аз усещах как правя нещо, как работя в истинския смисъл на думата. Може би, ако се захванех с това, щях да пътувам и до нови, непознати земи, като Уайоминг, Монтана…

Но момичето ми беше в Колорадо. Аз не спирах да мисля за нея. Тогава тя беше още малка, но сега… Аз казах с категоричен глас:

— Не. Благодаря, все пак.

— Заради Бардит ли отиваш там?

— Не, и се надявам въобще да не го срещам. Имам си някого… когото искам да видя.

След два дена продадох кравите си на добра цена. Имах общо в себе си около седем хиляди долара — някои в злато, други бях обменил в банката на Сант Луис. Мустанг яздеше с мен.

Беше късна есен. Въздухът захладняваше. Това ми харесваше, защото ми напомняше планините. Яздихме към Додж.

Новият град беше претъпкан главно с ловци, трапери и бикоборци. Запътихме се към бара да пийнем, нещо, което правех рядко. Просто исках да видя как стоят нещата в един див град.

Първият човек, когото видях беше Били Диксън, когото познавах от Канзас Сити.

— Ела с мен. Отивам на запад да ловувам из стадата. Можем да спечелим цяло състояние за няколко месеца.

— Без мен. Не обичам да убивам.

Диксън ме погледна, а може би и Мустанг. Аз поясних:

— Искам да кажа, че убивам за храна или, ако някой ме принуди. В никакви други случаи.

Диксън беше доста учуден.

— Това ми напомня за историята, която ми каза Били Ог, за Уудс. Били каза, че са го пречукали.

— Така ли?

— Трябва да се е случило, когато си бил в Ню Орлиънс. Крис Лили разправяше, че Уудс се е опитвал да убие някакъв западняк…

— Може би е заслужавал участта си.

Не казах нищо повече. Бях убил още четири мъже, без да броя индианците. Но това беше нещо, с което най-малко бих се гордял. Фукльовците навярно си отмятаха с резки по карабините всяко убийство, но аз не бях такъв човек.

Въобще не исках да се прославям като убиец. По тези земи никой не знаеше нищо за Джак Макгери. Случката с него се беше прочула в Калифорния. А нямаше почти никакви връзки между минните центрове и земите, където хората се занимаваха с животновъдство.

Тук за мен се знаеше, че бях убил Райс Уилър и Лийд Бауърс. Това знаеха хората за мен и нищо друго. Мислеха си, че съм много опасен човек.

Нито един човек в света не би искал искрено такава слава, превръщаща го автоматично в жива мишена за почти всички стрелци, правещи се на мъже. И ако аз исках да бъда известен с нещо, щеше ми се то да е нещо, с което наистина бих се гордял.

Диксън продължи:

— Абе Рей, ти не работеше ли за един човек на име Хетрик?

— Да, той е добър човек.

— Не ми е приятно да ти кажа, но той е… мъртъв. Оли Бардит го уби.

Странна работа. Хетрик почти никога не носеше оръжие. Той не се сдърпваше с други. Не му допадаше насилието. Беше студен, но фин човек. Въпреки това не правеше компромиси с принципите си.

Независимо от това, сякаш нямаше как Хетрик да се е сдърпал с Оли. Той рядко ходеше в града, не посещаваше кръчмите… Уреждаше си бизнеса и си заминаваше. Защото беше човек, предпочитащ собственото си семейство и собствения си дом.

Тогава аз започнах да си мисля. Хетрик стоеше до мен, когато злепоставих Оли. А Бардит сигурно изживяваше мисълта, че един човек бе видял това.

Само това ще да е било. Защото всичкото, което имаше Оли, беше репутацията му на страшен мъж. Той беше празноглавец. Но беше и убиец.

— Кога се случи?

— Преди пет месеца.

— Да, разбирам.

Само една мисъл се въртеше в главата ми. Не за Оли… А за Лиза. Какво ли ставаше с нея? Отивах в Мейсън Кросинг. Попитах Мустанг дали познава града.

— Нищо не съм губил там.

— Окей, ще яздим.

Били Диксън ни проследи с поглед, докато възсядахме конете си.

— Внимавай, този Бардит е много лош човек.

Махнах с ръка.

Минавахме през огромни, обрасли с трева, прекрасни прерии. Видяхме голямо стадо от бизони — сякаш това беше безкрайно черно море. Постепенно природата започваше да става по-дива и неприветлива. Харесвах месо от бизон, печащо се на огън, въпреки че това ми напомняше за татко.

Понякога си мислех, че трябва да намеря време, да отида до неговия гроб и да сложа там един голям камък. Това би му харесало. Но той не беше от хората, които се трогваха. Би казал: „Остави нещата такива, каквито са“.