Луис Ламур - Укротяване на степта

Аз не изглеждах така изпаднал, както в Ню Орлиънс. Моите дрипави дрехи отдавна бяха опаковани. И по мое мнение въобще не изглеждах зле. Носих черни кожени ботуши, сива вълнена риза с черна връзка. И все още носех панталоните си, вкарани в ботушите.

Без да поглеждам отново, аз се опитах да фиксирам непознатия. Може би беше комарджия, въпреки че не приличаше много на такъв. Забелязах, че не държи оръжието си.

После непознатият се приближи до нашата маса.

— Моите почитания господа, казвам се Денисън Мийд.

— Аз съм Райън Тайлър, а това е Мустанг Робъртс. Заповядайте, седнете.

— Благодаря. Аз съм съдия и работя за миньорска компания. Търся златни находища.

Той седна и се пресегна за бутилката си с вино, за да я донесе на нашата маса.

— Звучи перспективно. Аз се занимавам с крави.

— Тексас?

— Да, напоследък.

Говорихме малко, без да повдигаме конкретна тема. Не даде никакво обяснение защо беше дошъл при нас. Изглеждаше приятен човек, но не знам защо ми се струваше, че иска да изкопчи нещо от нас. Той задаваше много въпроси, но водеше разговора така, че да ни поставя в положение да говорим. Обаче аз никога не играех покер за нищо. Така че, нямаше да му кажа нито дума повече от това, което бях решил. Пък и от друга страна нямаше какво да крия.

— Ти тукашен ли си или от Тексас?

— Аз пътувам и, честно казано, нямам дом. Имам желание да си построя малка къщичка в планините. Ранчо или нещо такова.

Той ме погледна замислено.

— На двадесет или двадесет и една?

— Двадесет.

Говорихме си за крави и от този разговор той разбра, че съм бил в Канзас сити и в Ню Орлиънс.

— Някъде тука ли си роден?

Изведнъж се усетих, че той беше направлявал разговора през цялото време. И сякаш искаше да стигне точно до тука.

Станах неспокоен. Дали нямаше нещо общо с това убийство в Ню Орлиънс. Дали Крис Лили не се беше раздрънкал? Мисля си, че не би му изнесло да го стори. Но кой знае?

— Не, сър. Роден съм в Мериленд. Поне така твърдеше баща ми. Отраснал съм в Ню Йорк. След това съм живял в Мисури и Канзас.

— Ти си пътувал доста.

Аз можех да „чета“ какво се крие зад дадено изражение. Имах усещането, че господинът отново изкопчва информация от мен.

— Ти нямаш дом. Не би ли казал, че твоят дом е там, където са живели твоите родители?

— Мама умря на път, татко беше убит от индианците, когато бях на дванадесет.

— Чувал съм и други такива истории — те са част от живота в Дивия Запад. Някои умират и по този начин страната става по-силна. Е, не всички умират в битки…

— Татко загина в бой.

Разказах им цялата история. Не бях говорил на Мустанг за това преди. Разказах им също как мама се разболя и татко беше безсилен да промени нещо, въпреки че даде всичко от себе си.

Непознатият беше приятен човек. Лесно се общуваше с него, беше дружелюбен. Разказах му за Логан и затова, че бях чел Плътарк.

— Чел си го пет пъти?

— До този момент — само четири.

— И това място, където отиваш… Мейсън Кросинг? Възнамеряваш ли да останеш там?

— Навярно, но нищо не се знае.

След като непознатият си отиде, аз се замислих за случилото се. Никога досега съдия не се беше интересувал от мен. Бях убил Уудс при самозащита. Освен това смъртта на човек като него не привличаше особено вниманието на хората. Но това ме обезпокои, все пак.

Купих си няколко книги и бях решил през тези студени, неприятни дни да чета в стаята си. Четях книги на един английски автор — Дикенс. Интересувах се и от поезия — впечатли ме Байрон.

Един ден аз се връщах отнякъде в хотела и видях, че съдията ме чака. Мустанг не беше с мен. Съдията настояваше да говорим, затова тръгнахме към моята стая.

— Тайлър, подочух нещо… Не се връщай в Мейсън Кросинг.

— Защо?

— Бардит ще те пречука.

— Съмнявам се, но както и да е. Връщам се.

— Колко мъже си убил в действителност, Тайлър?

— Не е твоя работа.

Той дълго ме гледаше, а очите му сякаш търсеха нещо по лицето ми. Имаше нещо приятелско във всичко това. Но и нещо обезпокоително.

— Да, наистина не е моя работа. Само… е, няма значение. Каквото и да правиш, внимавай, пази се. Ще ме видиш пак.

Той излезе и на следващия ден чух, че бил заминал с влак. Никой не знаеше нищо за него, освен, че търсел наименованията на някои минни организации.

След два дена времето омекна и ние продължихме.

Чувствах, че това беше моята страна — огромна и величествена. В мечтите виждах ранчото си като „конско ранчо“.

По пътя разказах на Мустанг за разговора си с Денисън Мийд.