Луис Ламур - Укротяване на степта

— Този Оли Бардит, аз не мисля, че е от твоята класа. Е да, бърз е, но ти си по-бърз.

Хетрик се ядоса — беше яростен. Той не обичаше да се обсъждат схватки между стрелци, кой кого застрелял и други неща от този сорт. Но Кип, сякаш само натам клонеше и искаше, като че ли да се „наслади“ на още някоя схватка, като тези между известни стрелци, като Клей Елисън, Бил Лонгли, Джон Бул. Кип продължаваше:

— Ти би се справил с всеки от тях. Бих желал да те видя срещу Хардин…

Госпожа Хетрик скочи.

— Защо, Кип?! Човек би си помислил, че ти искаш да видиш убийство!

— Не, не… не е това. Просто… е, да… не знам. Просто искам да видя кой е най-добрият.

Тези приказки ме тревожиха. Имаше не един случай, когато такива дрънкания бяха предизвикали схватка…

Не беше само Кип. Чувал съм и други приказки. Хората се чудеха кой ще спечели — Оли Бардит или аз. Тази мисъл ги вълнуваше.

Може би някой си мислеха, че колкото по-скоро дойде тази „така очаквана престрелка“, толкова по-добре.

Беше ли той по-добър от мен?! Не ми пукаше от това, просто исках да живея…

Някой път дори и благи хора се случваше да ме предупреждават. Те не си даваха сметка, че дори и тези дребни неща хвърляха дърва в огъня. Реших, че колкото по-бързо се махна от града, толкова по-добре.

— Отивам си. Ще яздя на изток, към Сент Луис, Канзас…

Госпожа Хетрик ме попита:

— Смяташ ли да потърсиш роднините си?

— Може би не. Те никога не са се интересували от мен.

— Не можеш да бъдеш сигурен, Рей. Може да мислят, че си умрял…

— Но те така са се отнесли с мама!

— Може би сега съжаляват. Понякога хората грешат, Рей.

Твърдо бях решил да се махам. Не ми се слушаше повече за Оли Бардит.

Олд Блу имаше нужда от по-спокоен живот, защото вече беше възрастен. Щях да го оставя на Хетрик. Исках Лиза да се разхожда с него… Не бих го оставил на никой друг. Само на Лиза. Щях да взема един от жребците на Хетрик.

Развидели се. Започнах да се приготвям. Когато излязохме с Хетрик, видяхме, че Оли Бардит стои на улицата.

— Напускаш?

— Отивам на изток. Искам да видя как е и там.

— По-добре се пази в гората, защото там ядат малки момченца.

Обзе ме бяс. Тоя гад…

— Ти гладен ли си?

Тази реплика го изненада. Не я хареса. Бяхме много близо един до друг. Аз се опнах като струна. Може би не трябваше да го правя. Повторих:

— Ти гладен ли си? Ти искаш да изядеш това малко момченце?

Лицето му посивя. Не го беше страх. Знаех, че въобще не го беше страх. В тази ситуация никой не би спечелил, ако започнеше престрелка. Бяхме толкова близко… Корем до корем. Оли Бардит не се страхуваше — той просто искаше да спечели. Разбира се, беше предпазлив — не искаше да се окаже застрелян. Ако бях помислил спокойно, сигурно не бих действал така. Но в този момент бях яростен.

— Хайде, нека видим.

Сивите му очи бяха ужасни. Той така ме мразеше… Искаше да ме убие. Но той се засмя, сякаш да прикрие всичко това.

— Не си ме разбрал, момче. Само се шегувах.

Той не се шегуваше, просто изчакваше удобен момент.

— Добре. Няма проблеми.

И така аз тръгнах.

Може би, все пак, щях да потърся роднините си.

Обърнах се назад. Все още виждах Оли Бардит. Но Хетрик не се виждаше.

Но някакво подозрение или просто мисъл, се въртеше непрекъснато в главата ми. Казах си: „Ще се срещнем отново, Оли Бардит. Басирам се“.

Това би бил последният миг… за един от двама ни.

Централният площад в Канзас Сити беше шумен и претъпкан с хора. Градът ми изглеждаше голям, може би точно заради това. Пък и ми се струваше, че всичко около мен беше забързано и динамично.

Бях впечатлен от големите цистерни с бира и изящно украсените каруци, теглени от приказни жребци. Порази ме това, че никой тук не носеше оръжие. Дори аз се почувствах неудобно и притиснах своята карабина плътно до себе си.

С часове се разхождах по улиците, разглеждайки какво ли не. Никога не бях виждал толкова много хора. Изведнъж се усетих, че видът ми бе ужасен. Дори новата ми черна шапка изглеждаше парцалива. Отидох на шивач и си уших елегантен сив и един по-официален черен костюм. Купих си хубава бяла шапка, няколко ризи и връзки. Най-накрая си намерих и хубави кожени ботуши.

Почти деветнадесетгодишен, аз изглеждах доста по-възрастен. Имах идеална фигура и нито грам тлъстина по себе си. Понякога усещах как някое момиче ме заглежда.

Старата карабина беше още с мен, но разглеждайки новите модели Биели Колт, си мислех, че имам нужда от по-модерно оръжие. Няколко пъти почти бях решил да си купя нова карабина, но в последния момент се разколебавах. Пък и точно сега аз нямах нужда от оръжие и това много ми харесваше. Тук можех да усетя сладостта на парите, които бях спечелил.