Луис Ламур - Укротяване на степта

Те бяха четирима, а ние трима. Единият от тях имаше продълговато лице и дълга къдрава коса. Сивите му панталони имаха ресни и бяха набутани в ботушите му. Спътниците му не правеха някакво особено впечатление.

Обърнах се към „Продълговатото Лице“.

— Мисля, че тези коне не са ваши.

— Така ли мислиш?

— Да, тези коне принадлежат на Хетрик, господинът до мен. Аз съм ги обяздвал и ги познавам много добре. Ние ще си ги вземем.

„Продълговатото Лице“ се ухили, разкривайки ни липсата на няколко зъба.

— Нима? Вие сте доста далеч от града. Ние сме повече от вас. Това означава, че конете остават при нас.

Усещах как отново се въвличам в нещо. Но нямах друг избор — явно аз трябваше да разреша спора. Хетрик имаше жена и дъщеря, и въпреки че би се борил рамо до рамо с мен, не би бил особено полезен, пък и аз не исках да го въвличам. Имах шанс, ако съумеех да използвам това, че бях добър стрелец.

Изведнъж насочих карабината си към „Продълговатото Лице“ и изсъсках.

— А това означава, че ние си вземаме конете. И, ако се пресегнеш към оръжието си, ще те застрелям.

Никога не бях говорил на човек по този начин. Не знам и как бях събрал кураж да се държа така. Може би беше важен и споменът как Логан ме беше спасил от Макгери с хладнокръвието си.

Целият бях на нокти. Вече нямаше връщане назад. Пък и конете бяха наши и трябваше да си ги вземем. Нима можеше да се наричаме прерийни мъже, ако се бяхме оставили да ни задигнат конете! Обърнах се към спътниците си.

— Господин Хетрик, вие с Кип вземете конете.

„Продълговатото Лице“ побесня.

— По дяволите!

И той, и аз, престъпвахме нервно от крак на крак. Не знам дали ми се стори или не, но „Продълговатото Лице“ се помръдна и аз го застрелях. Почти беше успял да извади оръжието си…

Другарите на „Продълговатото Лице“ стояха като вкаменени. Не можеха дори да се помръднат.

Кип се запъти за конете, а Хетрик настоя да обезоръжим крадците. Единият от тях се обърна към мен.

— Рей? Никога не бях чувал това име. Знаеш ли кого уби?

— Аз убих един крадец на коне.

— Ти уби Райс Уилър — стрелеца на Панхандъл.

— Да си беше стоял в Панхандъл.

Връщахме се около два дни. Кип беше много развълнуван.

— Оли ще позеленее като разбере кого си пречукал.

Хетрик се ядоса.

— Ти няма да му казваш, да не си обелил и дума за това.

— Защо не?

— Защото ще се „захване“ с момчето.

Кип се съгласи с неохота, но едва след като казах, че нямам желание да градя репутация на стрелец.

По време на пътя мислих. Бях убил още един човек… Преди време Логан ми беше спасил живота, иначе сега и аз щях…

Лиза излезе да ни посрещне. Беше много развълнувана.

Явно е разбрала какво се беше случило, защото започна да се навърта около мен. Но не казваше нищо.

Една вечер показах на семейство Хетрик снимката на мама.

Била е хубава жена. Снимала се е двадесетгодишна. Майката на Лиза гледаше снимката, замислена.

— Знаеш ли нещо за семейството й?

— Не, знам само, че родителите й са щели да я застрелят за това, че се е омъжила за татко. Татко не е имал достатъчно пари. Но са били щастливи…

— Тази рокля… била е скъпа.

Не разбирах от тоалети. Роклята ми изглеждаше като най-обикновена дреха. Жените разбираха от тия неща.

Често си говорехме с Лиза. Хубаво ми беше да се разхождам с нея. Споделяхме мечтите си. Казвахме си къде искаме да отидем. И двамата имахме желание да сме богати, въпреки че аз не отделях толкова голямо значение на тези неща.

Два пъти ходих до града. Веднъж срещнах Оли Бардит.

— Обяздваш конете на Хетрик?

— Да.

— Разбрах, че си изгубил няколко.

— Намерих ги.

— Някакви неприятности?

— Нищо особено.

— Късметлия си бил. Райс Уилър се навърта наоколо сега.

Лиза, която беше с мен, го апострофира.

— Повече не се навърта.

По пътя й казах, че не е трябвало да казва това.

— Не ме интересува. Той не ми е симпатичен.

Интересно ми беше да научавам нови неща за живота. Осъзнах, че не само с търсене на злато и отваряне на кръчми може да се живее. Хетрик развиваше своето ранчо — малко по малко. Имаше прекрасни животни. Бизнесът, с който се бе захванал, беше перспективен, надежден, сигурен.

Но Хетрик нямаше повече нужда от мен. Бях обяздил конете му. Време беше да се замисля за моето място под слънцето. Мечтаех да си имам ранчо… Та, когато отидох при Хетрик, му казах.

— Свърших си работата.

Той отвори едно чекмедже и извади пачка пари. Плати ми договорената сума. Не отчиташе разноските, които бях правил от собствените си пари до този момент. Получих чисто седемдесет долара. Все още не бях пипал четиридесетте долара от татко — те стояха зашити в колана на карабината ми.