Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Клей Бел не бързаше; зави си спокойно цигара преди да продължи. Искаше да изчака и останалите конници на Девит. А и освен това не беше трудно да се забележи, че човекът пред него нервничеше.

— Има вече петнадесет години откак дилижансът вече не минава оттук. А пътят минава през Тинкърсвил. На никого не е било позволено да мине оттук откакто аз се нанесох, без специално разрешение.

Девит усети как го обзема студен гняв. За капак и Колийн беше тук свидетел на неговото унижение.

— Прекалено много си позволяваш, Бел. Ти си просто един натрапник, незаконно настанил се на държавна земя. Вие, фермерите се опитвате да обсебите цели участък без да имате за това и най-малкото законно право.

Клей се усмихна и пъхна цигарата между устните си. Преднамерено не бързаше.

— Ти си умен мъж, Девит. Трябваше да хвърлиш едно око на моите права на собственост върху земята преда да започваш каквото и да е. Аз съм подал молба за закупуване на този участък и съм получил разрешението. Притежавам всичката земя в Емигрант Гап, заедно с всичко, което е върху, под и в нея. Освен това — добави той, — притежавам също така и хиляда акра в подножието на прохода. Ти не можеш да направиш и крачка през земята ми с каквото и дървосекаческо оборудване да си се домъкнал, нито сега, нито когато и да било по-късно.

Джад Девит застина неподвижен върху седлото си. Само за миг беше сразен, и се налагаше да измисли бързо някакъв начин да спаси поне малко от достойнството си, докато успее да продължи с начинанието си. В същото време той оцени по достойнство удара на Бел. Клей Бел беше много хитър, и Девит се увери, че никакви блъфове със сила могат да стреснат този човек.

— Отказваш ми правото на проход? Не можеш да направиш това, Бел. Всеки човек има право да достъп до собствеността си. Съгласно закона ти нямащ право да ме спираш.

Клей опъна дълбоко от цигарата си. Фургоните с оборудването на Девит трополяха все по-наблизо.

— Притежаването на собственост си има своите законови основи, Девит. А аз съм в притежание на тази собственост. Също така паса и добитък в участъка на Дийп Крийк. Съжалявам, Девит, ти просто се опитваш да сечеш неправилно картите.

Търпението на Джад Девит започваше да се изчерпва.

— Какво ще кажеш тогава, ако се опитаме да използваме сила? — запита грубо той.

Боб Трип хвърли мигновено панически поглед върху Девит; устните му изразиха ням протест. Девит понякога биваше заслепен от усещането си за брутална сила и не беше в състояние какво се е изправило срещу тях.

— Не можеш — отвърна късо Бел. — Опиташ ли се да си пробиеш път със сила, ще замирише на барут.

— Ние сме четирима, а ти — един.

— Да.

Джад Девит не откъсваше погледа си от мъжа пред него. Нетърпението му вече почваше да го разяжда отвътре, а гневът продължаваше да расте от факта, че между целта му и него беше застанал някакъв си мъж. Обзе го див и заслепен стремеж да смачка, да прегази този мъж пред него и да продължи. Разполагаше с трима корави мъже зад себе си, патили и препатили, всички въоръжени. Зад тях идваха и другите. И въпреки това нещо сякаш не му даваше.

Това беше самият мъж пред него.

Това беше Клей Бел, и нещо в начина, по който се държеше. Бел не беше нито разтревожен, нито възбуден. Той не даваше признак за никакво вълнение. Просто чакаше Девит да направи своя ход.

Внезапна мисъл проряза съзнанието на Джад Девит. Това беше проумяването на факта, че за Клей Бел всичко това просто една рутина, с нищо ново в нея. Че той играеше в игра, в която всички ходове и техните контраходове му бяха абсолютно познати, докато самият Девит изпитваше несигурност.

— Добре — произнесе накрая той, — ти ме спря. Но аз ще изсека Дийп Крийк, дори и ако се наложи да мина през трупа ти!

Той изви коня си, но гласът на Бел го спря на средата на движението му.

— Девит?

— Какво?

— Какво ще кажеш за твоя труп?

Девит се втренчи в Бел и изведнъж проумя нещо, което досега не му беше идвало наум — че и той също може да бъде убит. Това беше нелепо, и въпреки това…

— Колийн? Тръгваш ли с нас?

Тя се качи на седлото си и побутна коня към портата, която Бел държеше отворена за нея.

— Внимавай — прошепна тя. — Познавам го! Той няма да се спре пред нищо!

В подножието на склона Джад Девит спря до фургоните.

— Задръж фургоните — каза той на Уилямс. — По-късно ще се качим на платото.

— По-добре ни изпрати походна кухня. Имаме съвсем малко храна.

— Няма да бивакувате тук! — изрече Клей Бел седнал върху седлото на жребеца си. — Това е все още моя земя, Девит. Няма да позволя никакъв бивак върху нея. Законът забранява абсолютно. А сега изчезвайте! Дръпнете се зад онази бяла скала. Това е границата на моята земя.