Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Вятърът прошумоля в гъстата трева и някъде далеч над хребета на планината Пайъти се рееше орел. Всичко беше като застинало. Конят му приведе глава и захрупа сочната трева. Стройните борове стърчаха като стражи пред непристъпен замък, сякаш издялани всички един по една и съща мярка.

Мисълта, че почти не познава тази част на участъка от Дийп Крийк, която лежеше отвъд реката и на запад от Просеката го разтревожи. Времето му бе погълнато от грижите по добитъка и изграждането на сградите, така че почти не бе имал възможност да се поразгледа по-подробно наоколо. Това, което знаеше със сигурност, бе местността беше дива и сурова, гъсто залесена, без никакви проходи или пътища, като единственият проход минаваше през собствения му участък.

На един по-слабо залесен участък Бел опъна поводите. От мястото, на което се намираше, погледът му се плъзгаше над върховете на дърветата и той свободно виждаше пространството, обгърнато отвред от планини.

Вляво и точно пред него по пътя му се издигаше масивният хребет на планината Пайъти, най-високото място на много мили наоколо. Далеч на запад се зъбеха нащърбените хребети, оформящи далечната стена на басейна, чийто единствен изход беше Просеката. Той дълго време не отдели поглед от този участък, взирайки се напрегнато във всеки връх на дърво чак до реката, сякаш да разбере какво се крие зад тях.

В пукнатините и гънките на планината се гушеха последните останки от снеговете, а вятърът който долиташе от слоновете, беше студен и пронизващ. Това беше добра земя, за добри хора. Той се опита да си я представи оголена и опустошена, превърната в безжизнена пустиня без тези великолепни дървета, и остра болка го жегна. Това беше девствена гора, недокосната от човешка ръка, с тук-там малки плешивини, причинени от пожари от мълния.

Веднага след като се бе настанил в участъка, той беше установил противопожарно наблюдение на Пайъти, и за последните няколко години поне десетина пъти заедно с всичките си работници бе излизал да гаси пожари. Обикновено бяха успявали да спрат разпространението на пламъците и да задушат огъня с бързи и точни усилия. Веднъж обаче им се бе наложило да се борят с огнената стихия в продължение на няколко дни и той се бе видял принуден да наеме още хора от града, за да потушат пожара.

Той продължи да язди, поемайки по дългата пътека, която водеше нагоре по склона, понякога криволичеща и навлизаща под дърветата, а понякога излизаща на откритата част от планината. Веднъж зърна планински лъв, и поне дузина пъти попада на следи от елен.

Този ден беше ред на Бил Кофин да дежури на върха на Пайъти.

— Идва някакъв конник — каза му той. — Изглежда на жена.

Беше висок, добре сложен млад мъж с руса коса и замислено лице. Спокоен, но държелив и способен.

Кофин му подаде бинокъла и Клей се вгледа с интерес в конника. Утрешният въздух беше чист и слънцето ярко, но пътят откъм града от време на време се закриваше от храсти и висока жилава трева, зад които ездачът изчезваше понякога. Най-накрая, след като конят и ездачът се показаха иззад един пясъчен хълм, той я позна. Беше Колийн Райли.

Това беше пътека, която можеше да се преодолее само от опитен ездач с добър планински кон и той върна бинокъла на Кофин.

— Слизам долу.

Дръпна поводите на коня и после се извърна на седлото.

— Девит вероятно ще потегли днес.

Слънцето започваше да напича и той прихлупи шапката ниско над очите си. Заспуска бързо коня по стръмния и опасен участък, копитата се подхлъзнаха последните няколко фута, после го пусна в лек галоп през жилавата трева и мескитовите храсти. Излезе на пътеката точно в момента, в който се появи и Колийн, само на двадесетина ярда от него.

— Здравей, каубой! — поздрави го тя весело. — Къде си се запътил?

— Да те посрещна. — Той посочи към планинския връх. — Видях те като идваше.

Тя хвърли поглед към върха, после го върна върху него; загледа го с ясни очи. Беше стегнат и красив и тази сутрин, висок и могъщ мъж, изпънал до пръсване сивата си вълнена риза, така както само един истински мъж може да го прави.

— Чакаме гости — добави той, — и не бихме искали да изглеждаме негостоприемни.

— Клей — нарече го тя по малкото му име без дори да го осъзнае, — не бива да си имаш неприятности с Джад. Той е непреклонен, прекалено даже понякога. Защо не му продадеш участъка си?

— Не ме молил за това. А дори и да го беше направил, пак нямаше да му го продам. Това е моят дом, и той ми харесва. Нямам намерение да подвивам опашка и да хуквам накъдето ми видят очите при първата опасност. Няма да ми е за пръв път.