ДАНИЕЛ БОГДАНОВ - СПАСЕНИЕ

Още повече обвинения от нейна страна как той не можел да се грижи за семейството, къщата и така нататък и пак разправии до посред нощ и с две думи: няма изход. Изходът, може би беше развод, но той таеше все пак някаква надежда, че рано или късно ще се върне онази Лаура, в която той се влюби преди години, весела, закачлива, очакваща го с нетърпение да се върне от работа, за да седнат заедно на вечеря, да споделят кой как е прекарал деня си...

Звънецът го откъсна от мислите му. Кой ли можеше да звъни в 7.30 сутринта. Това сигурно е пак някой от съседите пенсионери, който искаше да му държи реч как да се оправя с жена си или ако не може да се разведе просто. Така животът, и неговият и техният щял да е по-спокоен, веднъж завинаги да се реши този проблем. „Не, не може да е съсед, мислеше Ричард, никога досега никой не е звънял преди 8.00.“ Който и да беше отвън, напомни отново се себе си с още едно по-продължително звънене.

– Добре де не е нужно да събудите... – започна Ричард, след като отвори вратата, но не довърши изречението.

Пред него стояха двама снажни мъже на около 30 години, облечени почти изцяло в черно, само вратовръзките им бяха ярко червени. Лицата им бяха строги, с черти изсечени като при дърворезба, а погледът пронизващ. Дори леката усмивка, която тези типове опитаха да закачат на устните си, не променяше дяволското им излъчване, дори напротив, действаше още по смразяващо.

– Добро утро, г-н Купър – започна стоящият от ляво. – Ние сме от фондация „Солюшън“. Разбрахме че при Вас има проблем и затова сме тук.

Ричард все още не можеше да разбере за какво по дяволите става въпрос. Не беше чувал за такава фондация, камо ли пък да е поръчвал някого, като тези тук, да идва рано сутрин. Главата му бучеше.

– Вижте, има вероятно някаква грешка – думите едвам излизаха от устата му. – Aз бързам, трябва да излизам за работа, а и не знам за какво говорите...

– Няма грешка г-н Купър – този път говореше другият отдясно, но гласът му беше като на първия. - При нас почти не стават грешки. От достоверни източници имаме информация, че Вие имате от известно време проблем с жена ви, г-жа Лаура Купър. Ние решаваме именно такива проблеми, това е основната дейност на Фондацията.

Това вече беше прекалено, значи техните скандали са стигнали чак до някаква си организация, за която Ричард въобще и представа си нямаше, че съществува. Сега сигурно ще се налага да ходят на семейни терапии и тем подобни глупости, които той беше виждал само по тв-сериалите.

– Не, моля ви се, ние сами ще се оправим. Ще измисля някакво временно решение, за да няма оплаквания

– Не ни разбрахте правилно г-н Купър – първият отново пое инициативата. – Ние предлагаме окончателно решение на проблема, досега нямаме случай, който да не сме разрешили. Просто проблемът се отстранява веднъж за винаги.

Главоболието му стана нетърпимо. За какво говореше този, това не можеше да е истина. Само това оставаше, да се забърка в някакви криминални действия спрямо Лаура. Не, не...

Трябваше по най-бързия начин да се отърве от тези типове, нищо добро не го чакаше, ако се занимава с тях.

– Чуйте ме сега добре – опитваше се да бъде твърд в изкакзването си доколкото това бе възможно. – Каквото и да става между нас, аз обичам жена си и за нищо на света не бих и навредил по някакъв начин. Не искам да опирам до услуги от вашата Фондация, така да се каже.

Двата типа се спогледаха, сякаш им е все тая.

– Добре, г-н Купър, засега приемаме това ваше решение, но да не стане късно. Утре пак ще поговорим.

След тези думи на човека отдясно, двамата се обърнаха и тръгнаха към улицата. Качиха се в огромен черен Кадилак, паркиран пред къщата. Ричард остана като вцепенен, проследявайки как моторът почти безшумно запали и Кадилакът бавно се отдалечи .

– Какво стоиш на вратата, пак ли някой пенсионер се оплаква? – Лаура по пижама го върна в реалността.

Беше се събудила и го наблюдаваше от коридора. Бе сънена и се прозяваше. „Добре че не попадна на тези двамата!“ – мислеше си Ричард казвайки:

– Да... Вече няма да им отварям на старците. И ти не го прави...

– Няма да ми казваш какво да правя, отивай на работа ако ще ходиш и ме остави на спокойствие!

Нямаше смисъл да се продължава разговора, по-добре наистина да се забърза, че и без това вече закъсняваше. Не стига скандалите всяка вечер, а сега и сутрин се започна. Беше станала непоносима. Излезе от къщи без да каже нито дума. И целувката преди излизане за работа отдавна вече не беше традиция...