ДАНИЕЛ БОГДАНОВ - СПАСЕНИЕ

– Какво се е случило? – попита хижаря изправяйки се, загрижен от външния им вид.

– Приятелят ни падна по един склон – започна да обяснява Джошуа. – Навярно кракът му е счупен. Измина доста време докато го измъкнем и стигнем дотук. А и измръзнахме на всичко отгоре. Трябва да се обадим по телефона за помощ.

– Как се казваш момче? – хижарят опипваше засегнатия крак на младежа. – Никак не е добре положението.

– Райън – едва промълви пострадалото момче и затвори очи.

Хората насъбрали се около печката веднага направиха място за новодошлите. Раздадоха им топли одеала и чай, а Райън го поставиха върху удобен нар.

– Теб съм те виждал и друг път – обърна се хижарят към Джошуа. – Няма да те лъжа, положението с приятеля ти е сериозно. Кракът е счупен, а той е премръзнал. Не знам дали ще издържи дълго.

– Колко трябва да чакаме за помощ? – питаше укорително Джошуа. – Обади ли се някой въобще?

– Няма как да повикаме помощ. Телефонната линия е прекъсната от бурята, а обхват на мобилна мрежа няма. Радиостанция има на Игълкотидж, но тя е прекалено далече. А не се знае при тези условия, дали и те имат някаква връзка с града. Трябва да изчакаме да разчистят пътя.

Джошуа не можеше да повярва. Снегът едва ли щеше да спре скоро. Бърз поглед през прозореца показваше, че времето по-скоро ще се влошава допълнително, отколкото да върви към подобрение. Със сетни усилия бяха довлекли Райън до хижата, а се оказваше, че всичко е било напразно. Но и да бяха тръгнали надолу към града, едва ли щяха да стигнат далече. Не и в такова време и в това физическо състояние.

– Искате да кажете, че сме откъснати от света?

– Така се получава на практика – отвърна хижарят. – Времето изненада всички, дори и мен. Прогнозите не бяха за такова рязко влошаване, но понякога планината следва свой си ритъм. Всички подлъгани туристи, които са били наоколо, сега са тук и чакат. Нищо друго не можем да направим.

– Колко дълго? Вие сам казвате, че приятелят ни няма да издържи – намеси се Алекс.

– И аз не знам колко дълго? Ако успеем да съобщим по някакъв начин, че се нуждаем от лекарска помощ, би трябвало веднага да започнат разчистването на пътя, независимо от времето. Иначе може да минат дни.

– Къде най-близо има обхват на мобилна мрежа? – поинтересува се Джошуа.

– На Ръфмидоу има обхват – отвърна хижарят. – Но е на около час път. А в такова време може и три часа да отнеме. Дори и някой да успее да стигне дотам, няма да може да се върне. Ще го затрупат преспите и ще замръзне.

– Аз познавам тази местност – чу се глас зад тях. – Ще мога да стигна дотам!

Младежите и хижарят извърнаха глави поглеждайки човека, включил се изненадващо в разговора.

– Няма да успееш Майкъл! – каза хижарят. Очевидно бе приятел с него. – Разстоянието е дълго за тези условия.

Джошуа и Алекс също изпитаха съмнение в способностите на човека. Нужен бе някой здрав и опитен планинар, който да умее да издържи при тези минусови температури и снежната буря. А изражението на лицето на този човек бе такова, сякаш самият той имаше нужда от помощ. Дори и дебелото зимно яке не можеше да прикрие слабата фигура. Ако някой трябваше да тръгне да търси помощ, това може би бе най-неподходящият човек. Поне така мислеха младежите, разменяйки погледи помежду си. Но за жалост други кандидати нямаше.

– Знаеш, че познавам много добре района – каза Майкъл, обръщайки се този път директно към хижаря. – А ще съкратя и пътя.

– Как?

– През езерото!

– И дума да не става Майкъл! – клатеше глава хижарят. – Прекалено опасно е.

– Знам какво говоря – човекът вече се подготвяше за излизане. – То сигурно вече е почти изцяло замръзнало и може да се мине напряко през него. Така се спестява повече от километър.

– Дори и така да е, няма да успееш да се върнеш. Следите ти ще се изгубят – настояваше хижарят.

– Нека това бъде моя грижа – отвърна с усмивка Майкъл.

– Идвам и аз – каза Джошуа, неискайки да разчита единствено на смелостта на човека.

– Не, момче! – отвърна му Майкъл. – Ти оставаш тук при приятеля си. Той има повече нужда от теб, отколкото аз.

Преди Джошуа да успее да протестира, човекът вече бе напуснал общото помещение. Минута след това, няколко лица залепени за стъклата на прозорците изпратиха фигурата му, погълната моментално от снежната пелерина навън.

– Добре поне, че е взел снегоходките! – каза хижарят след известно време мълчание, отговаряйки на въпросителните погледи насочени към него. – Ако някой може да стигне до Ръфмидоу в такива условия, то това е той!