ДАНИЕЛ БОГДАНОВ - СПАСЕНИЕ

– Пет месеца! – отвърна той почти машинално.

– Пет месеца?! – учуди се тя с възклицание, сякаш не е разбрала добре думите му. – Сериозно ли говориш?

– Някакви поръчки от кухнята? – попита келнерът, който безшумно се бе появил отнякъде точно в този момент. – Или да дойда след малко? – добави почти веднага той, виждайки или по-скоро усещайки, че се намира по неправилното време на неправилното място.

– Не, няма нужда. Ще поръчаме сега! – изстреля Джон Макрой. – За мен стек, тип медиум.

„А за мен един по-голям тиган – желаеше си мислено Мануела, – с който да ударя моя събеседник по главата! Пет месеца?! И той ми говори за сериозна връзка! Разбира се появяването на келнера бе добре дошло за него. Измъкваше го от неудобната ситуация.“

– За мен бяла риба с гарнитура по Ваш избор! – поръча бързо тя без да се зачита в менюто.

Келнерът благодари за поръчката, каза че са направили добър избор и се оттегли отново. И сандвичи с водорасли да бяха поръчали, вероятно би казал същото. Сякаш мъглата започна да се разсейва. Връзка от пет месеца звучеше смешно. Най-вероятно това бе една от причините повечето жени да определят този тип като несериозен. И с право!

– Не смяташ ли да ми разкажеш нещо повече за това? – попита го тя.

– За кое? – учуди се той, сякаш не знаеше какво има предвид Мануела.

– За твоята сериозност! Някак смешно е да твърдиш, че търсиш спътница в живота за дългосрочна връзка, а най-дългата ти такава досега да е някакви си пет месеца. Доста нехарактерно за мъж наближаващ четирийсетте.

– Не съм казал, че търся дългосрочна връзка – отвърна той спокойно, дори давайки си вид на леко обиден от обвиненията ѝ. – Ставаше въпрос за сериозна връзка. А дали тя ще е два месеца, две или двайсет години, нека времето реши! Аз няма как да гадая или да поставям изисквания още в самото начало.

Мануела бе объркана от тези негови разсъждения. Той обясняваше нещата по-сложно отколкото бе необходимо. Трябваше да признае, че умее да борави с думите и извърта нещата в негова полза. Накрая щеше да се окаже, че са на едно и също мнение, но разсъждават от различни гледни точки.

– За мен в понятието „сериозна връзка“ автоматично е включено и определението „дългосрочна“. Все пак говорим за връзка, а не за мимолетни забежки.

– Не ме разбирай погрешно – допълни той, виждайки съмнителното и изражение. – Просто аз не искам с моята евентуална „бъдеща половинка“, ако мога така да се изразя, да се превърнем в една от многото, дори и тук присъстващи семейни двойки, които могат да стоят часове заедно на масата без да си кажат нищо. Връзката е изживяна, хората са си омръзнали, но въпреки това не се разделят. И с течение на времето положението им става все по-безнадеждно.

– А не смяташ ли, че при повечето от тях става дума за истинска любов и те просто се разбират без думи. С течение на времето са опознали себе си до такава степен, че не могат един без друг?

– Може и така да е. Но в началото човек никога не знае по кой от двата варианта ще се развие неговата бъдеща връзка. Мога ли и аз да попитам, колко е продължила твоята най-дълга обвързаност?

Келнерът пристигна тихомълком и с отработени елегантни движения сервира поръчаните ястия по местата. Мануела имаше чувството, че този човек е навсякъде или пък просто му е станало интересно и се опитва да проследи разговора им. Той обаче изчезна почти толкова бързо, колкото се бе появил и разсея съмненията ѝ за воайорство. Просто бе професионалист, а ресторантът на ниво по-високо от предполагаемото. Всичко оставено на масата изглаждаше апетитно и добре аранжирано.

Мануела не си бе представяла, че може да излезе на вечеря с някой, който пие бира и яде почти суров телешки стек, но за всяко нещо си имаше първи път. Незнайно защо този, Джон Макрой, като че ли бе по-интересен от другите до момента. С мъжете от отминалите ѝ вече срещи имаше много повече допирни точки и сходни интереси, но може би точно там се криеше проблемът. Разговорите за наскоро прочетени книги, посещения в екзотични страни и възвишени философски фрази вече и дотягаха. Липсваха ѝ кавалерските им обноски, но пък ѝ липсваше и този обикновен житейски поглед към предполагаемата реалност, който събеседникът отсреща ѝ предлагаше.

– Десет години! – отвърна тя. – Десет години бяхме заедно и преди няколко месеца се разделихме. Тогава бях на 26, а сега вече съм на 36 и животът изглежда по-съвсем друг начин. Но не ми се говори за това. Стремя се да гледам напред.