ДАНИЕЛ БОГДАНОВ - СПАСЕНИЕ

Ръфмидоу, местността намираща се няколко стотин метра по-надолу го очакваше. Предстоеше му да премери сили с последния и същевременно най-опасен участък от маршрута. Трябваше да стигне дотам на всяка цена. Хижарят бе прав както винаги. Дори да искаше, нямаше да успее да се върне обратно. Това бе повече от сигурно. Не и в това физическо състояние. Въпреки сковаващият студ обаче, вътрешно чувстваше една приятна топлина. Топлина, която не бе чувствал от години. Преди години...

Но щеше ли тогава да предприеме такова изпитание? Може би не трябваше да мисли за това, какво и как бе всичко в живота му преди години. Целта бе близо. Само още няколко стотин метра, само още няколко минути.

***

Късно вечерта на втория ден от престоя на младежите в болницата, в стаята влезе хижарят. Изглеждаше посърнал и състарен. Джошуа и Райън обърнаха глави поглеждайки го въпросително. Алекс стоеше до прозореца с чаша отдавна изстинало кафе.

Новините не бяха никак добри. Както се очакваше, тялото на Майкъл било намерено в снега на Ръфмидоу. Много от спасителите се чудели, как въобще е успял да стигне чак дотам. На самите тях им било необходимо почти два пъти повече време по пътеката от хижата.

– Дори и не успях да му благодаря – каза тихо Райън с наведена глава. – Човекът рискува живота си за мен. За моето спасение... Аз трябваше да съм на неговото място.

– Тогава щеше да има двама напуснали този свят.

Младежите се спогледаха, неразбиращи думите на хижаря.

– Това, което ще ви кажа – започна хижарят след кратка пауза – няма да направи Майкъл по-малко герой, но може би ще разберете какво имах предвид. Ще започна от там, че Майкъл бе болен. Да, тежко болен! – допълни хижарят, виждайки изписаното учудване по лицата на младежите. – Малцина знаеха това, само най-близките му роднини и аз. Други негови познати вероятно са се досещали, но не са имали смелостта да го заговорят на тази тема. Самият той се затвори в себе си и не контактуваше с много хора. От години се луташе по какви ли не лечебни заведения, но лек нямаше. Изпита на гърба си всякакви методи, изтърпя какви ли не болки и мъки. При последното посещение лекарите му дали само още месец живот. Посъветвали го през този месец да прави единствено това, което обича. А той обичаше планината. Спря терапията и дойде при мен в хижата. Злополуката с Райън очевидно бе като послание за него. Сякаш той е очаквал това. Някой да има нужда от него в този последен месец, който му остава. Някой на когото той, обреченият да помогне. Просто се чувстваше призван да тръгне към Ръфмидоу и да се обади за помощ. Навярно е знаел, че няма да успее да се върне. Но той не е и искал. Не е искал да продължава с мъките още един месец. Обаждайки се на спешния телефон е отказал да назове своето местоположение. Настоявал е да се пратят спасителни екипи само към хижата, не и към него.

Хижарят замълча за момент. Извади носна кърпа от джоба на панталоните и забърса очите си. Младежите го наблюдаваха мълчаливо. Навярно имаха редица въпроси, но някак си не успяваха да ги изрекат гласно. В техните очи отдавна Майкъл бе нещо повече от герой. Някаква медицинска сестра влезе точно в този момент да провери състоянието на Райън, но виждайки изражението на лицата им и атмосферата в стаята, предпочете да ги остави и да направи по късно визитацията.

– Аз също знаех, че няма да се върне – продължи хижарят. – Никой не би успял! Но и да исках да го спра, нямаше да мога. Той бе такъв човек. Доколкото го познавах, навярно последните часове са били най-щастливите в живота му. Не е изпитвал никаква болка, никаква мъка, а може би единствено удовлетворение. Чувството да знаеш, че участваш в спасяването на човек, а всъщност да вървиш към собственото си спасение...

РЕШЕНИЕТО

И тази сутрин, както можеше да се очаква, Ричард Купър се събуди с главоболие. Беше спал едва три или четири часа. Цяла нощ пак беше премислял поредния скандал с Лаура. Защо тя никога не е доволна, защо се получаваше така, че каквото и да прави , каквото и да каже все е погрешно от нейна гледна точка. Вчера пак беше прекарал един час повече в службата, проектът трябваше да бъде готов за седмица, ако ли не, трябваше да забрави за заплата този месец. В това отношение шефовете бяха безкомпромисни.

Лаура обаче не приемаше никакви обяснения, за нея всяко закъснение значеше изневяра. Ревността и щеше да го съсипе някой ден, въпрос на време беше. Сега рано сутринта, тя си спеше спокойно, все едно нищо не е станало, а той трябваше да излиза вече за работа. „Само главоболието да отмине, всичко ще се нареди някак си“ – мислеше си той, докато пиеше сутрешното кафе. Дано съседите не са се оплакали отново в полицията, не искаше пак да ходи да дава показания, да губи време и да се налага да обяснява във фирмата за какво въобще става въпрос. Ако шефовете по някакъв начин разберат, че не може да реши семейните си проблеми, най вероятно биха го изключили от проекта. Тогава вече щеше да е още по-страшно с Лаура, нямаше и пари достатъчно да има, въобще...