Даниел Суарес - Прилив

— Да. Успяхме. — Грейди кимна и продължи да се оглежда за нещо, което да улесни бягството им.

— Сигурно щяхме да спечелим Нобеловата награда. А сега някой друг ще направи това откритие… — Алкот отново погледна към Грейди. — Поне знаем, че ние бяхме първите.

Грейди кимна. Пълзящият по фитила пламък доближаваше върха на един от варелите. Ако наистина нямаше още жица, до експлозията оставаха само секунди.

— Джон.

— Да, Бърт?

— Сбогом.

— Сбогом, Бърт.

Пламъкът изчезна във варела. Бяла светлина обгърна Грейди.

Това беше последното нещо, което усети.

Джон Грейди осъзна, че седи насред модерно преддверие, отвъд което личаха постройките на непознат град. Откриващата се от прозореца гледка бе внушителна. Небостъргачи, издигащи се сред крайбрежна равнина. Денят бе прекрасен.

Какво, по дяволите?

Грейди се обърна и видя, че е седнал сред редица празни модернистични столове в нещо като чакалня. Носеше единствения си костюм, мокасини и късметлийската си вратовръзка — онази с хелиевите атоми. Улови отражението си в огледална стена. Това беше същият костюм, с който преди три години се бе явил на интервюто за спонсорството — с други думи: последния път, в който бе носил костюм. Либи му беше помогнала да го избере. За да изглежда нормално. Косата му също бе подстригана. Освен това бе гладко избръснат.

Грейди провери съдържанието на джобовете си. В един от тях откри бележка, изписана с красивия почерк на Лиди. „Късмет! ☺“, пожелаваше бележката.

Какво, по дяволите?

Красив млад мъж, седнал зад вградено рецепционистко бюро, му кимна.

— Господин Хедрик ви очаква, господин Грейди.

Грейди колебливо се обърна към него. Социалните норми изискваха той да се надигне веднага. Но наместо това той повдигна показалец.

— Изчакайте за момент.

— Желаете ли вода или кафе?

Грейди бавно си пое дъх, за да се успокои.

— Не, благодаря ви. Аз…

Той трескаво обмисляше възможните научни обяснения. Появата му тук бе необяснима. Само преди мигове той бе вързан край готвеща се да избухне бомба. Дали това не беше халюцинация, лебедовата песен на невроните в мозъка му? Все пак времето беше нещо относително. Мигът на биологичната му смърт можеше да му се стори разтеглен в минути.

Ученият се огледа. Всичко изглеждаше напълно реално и убедително.

— Добре ли сте, господин Грейди?

Самият той не можеше да каже със сигурност.

— Струва ми се, че е напълно възможно да умирам.

— Простете?

Грейди отново си пое дъх.

— С кого трябва да се срещна?

— С господин Хедрик, сър. Сега ще ви пусна.

Помощникът натисна някакъв клавиш; едни от двойните врати се отвориха. Зад тях изникна огромен и пищен кабинет.

— Заповядайте. — Младият мъж се усмихна. — Ще поръчам да ви донесат вода.

Грейди кимна, благодари и се изправи. С пореден дълбок дъх се отправи към вратата, за да прекрачи прага на най-разкошния кабинет, който някога бе съзирал. Панорамните прозорци откриваха смайваща гледка, сред която ясно личеше Сиърс Тауър — или Уилис Тауър, или както я наричаха днес. Чикаго. Той се намираше в Чикаго. Спомни си, че се бе срещнал със спонсорския комитет именно в Чикаго. Но не в това място.

Кабинетът лесно можеше да послужи за малък хангар. Той имаше няколко изхода, понастоящем затворени. Деветметрови тавани и модерни дървени стени — една от които имаше голяма кръгла емблема, изобразяваща човешка глава, в която на мястото на мозъка разцъфваше дърво. В горната част стояха буквите Б, К и Т, а долната ѝ част бе обгърната от латинска фраза: SCIENTIA POTENTIA EST.

Знанието е сила.

Под емблемата стоеше красив европеец със скъп костюм. Пред него се издигаше модерно бюро, отрупано с екзотични сувенири: сложни викториански часовници, механични приспособления, детайлни скулптури и декоративни ДНК нишки. Огромни полупрозрачни монитори бяха разположени над и зад него. Те показваха различни изображения и дигитални карти на света. Дисплеите изглеждаха невъзможно тънки, а изображенията им — съвсем реални.

Мъжът направи знак на посетителя си да се приближи.

— Господин Грейди, радвам се, че най-сетне получавам възможността да се срещна с вас. Толкова много съм чел за живота и работата ви, че имам чувството, че ви познавам лично. Заповядайте, седнете. Ще желаете ли нещо?

Грейди все още стоеше край прага.

— Просто се опитвам да разбера какво става.

Мъжът кимна: