Карл Май - Лъвът на кръвното отмъщение

— Млъкни! — прогърмях към него. — Аз съм закриляният. Как смееш да ме оскърбяваш?

— Закриляният? — подскочи той. — Чий?

— Моят — обясни шейхът.

— Как? Как? Твоят? Как може да се осмеляваш да вземаш под закрилата си хора, които са наши смъртни врагове?

— Осмелявам? — попита шейхът гордо. — Какво има да се осмелява Абу ’Дем, шейхът на шерарат? Да не би ти да ми заповядваш какво бива да върша и какво — не? Тези мъже похванаха дрехата ми и ми извикаха: «Дакилах, иа шейх!» Сега искам да знам кой ще дръзне да ми каже, че нямам право да ги закрилям!

— Аз го казвам, аз! И искам да чуя кой ще ми възрази. Аз ще му пратя в тялото всичките зли духове на земята и геената!

Тогава шейхът се обърна към хората си и извика:

— Воини на шерарат, отсъдете кой има право, той или аз! Длъжен ли съм да закрилям пленниците, или не?

Абу ’Дем не получи отговор. Неговите хора без съмнение му даваха право, ала никой не смееше да говори срещу Магьосника, от чието изкуство се бояха. Той нададе подигравателен смях и захихика към шейха:

— Чуваш ли нещо, о, шейх, хи-хи-хи, чуваш ли една-едничка дума? Тези кучи синове са били моя син при Бир Надахфа с камшик по лицето и той ги е заплашил с Шеба ет Тхар, Лъва на кръвното отмъщение, Лъва…

Гадуб ес Саххар се прекъсна внезапно с едно движение, сякаш му бе дошла някаква изключително добра идея, плъзна поглед с отровен триумф по нас и се обърна после радушно към шейха:

— Но ти ще си имаш правото, о, шейх, а именно, ако Събранието на старейшините ти го присъди. Нека свикат ихярийе [26] Ихярийе — старейшини — б.а. , защото съвещанието ще бъде веднага проведено! Ние искаме да чуем гласовете на мъжете, които трябва да се произнесат относно тези кучи синове. Не бива да губим време, защото още утре сутринта трябва да потеглим към ласафахите, за да освободим нашите синове и воини и си отмъстим.

Гадуб бързо се отдалечи, за да доведе лично старейшините. Тогава шейхът пристъпи към нас и каза полугласно:

— Предчувствам какво иска Саххар. Аз ви дадох думата си и желая да я сдържа. Срещу Шеба ет Тхар обаче не мога нищо да предприема. Но мисля, че вие сте мъже, които не се страхуват, а и оръжията ви са по-добри от нашите. Аллах да стори каквото му е угодно!

Положението ни, изглежда, се бе влошило с пристигането на Магьосника. Шераратите и преди това бяха враждебно настроени към нас, наистина, ала рицарското поведение на техния шейх имаше своето въздействие. Сега обаче те бяха станали много повече, а старият Гадуб ес Саххар имаше върху тях по-голямо влияние от шейха. Ние виждахме сега повече заплашителни погледи, отправени към нас, отколкото по-рано, но на първо време нямаше защо да се страхуваме, тъй като преди присъдата на Джемма никой нямаше право да ни посегне.

Дванайсет старци насядаха на известно разстояние от нас за съвещанието. То беше водено със сериозно достойнство. Само един се оставяше да го увлича възбудата, да бъде по-оживен, отколкото обичаят го изискваше. Това беше Магьосника, който почти непрестанно убеждаваше настойчиво другите. Ние седяхме един до друг, обградени от воини. Поради това Халеф приглуши гласа си до шепот, когато ме попита:

— Знаеш ли, сихди, какво ще решат за нас?

— Да. Навярно ще е свързано с лъвовете, които се намират във вади.

— Аллах! Лъвове? Лъв!

— Не един, а няколко, защото сега е времето, когато тези животни имат малки.

— Че тук вече е имало лъвове, аз ти казах. Значи е възможно отново да се намират такива, там горе в древните руини, където има достатъчно убежища. Но какво общо има това с нас?

— Вероятно твърде много. Видя ли триумфиращата физиономия на Магьосника, когато заговори за Лъва на кръвното отмъщение?

— Да, тя изглеждаше, сякаш оня изпитва голяма радост.

— Радост от нашата сигурна гибел.

— Да не би да мислиш, че ще ни подхвърлят на лъвовете?

— Подхвърлят точно не, защото за тая цел преди туй би трябвало да ни вържат, а това аз с моята карабина няма да позволя. Докато я имам, ще отхвърля всяко решение на Джема, което не ни предлага никаква надежда. Предполагам, че ще трябва да се бием с лъвовете за живота си.

— Ще приемеш ли това, сихди?

— Първо бих желал да чуя какво ще кажеш ти по въпроса.

— Можеш все пак да си го помислиш. Колко горда би била Ханнех, най-добрата и прекрасна жена, от своя Халеф, ако й занесе кожа, в която е приключил съществованието си един сразен от него лъв!

— А синът ти?

Кара досега не беше изрекъл дума. Като чу този въпрос, той отвърна: