Карл Май - Лъвът на кръвното отмъщение

Когато след шест дни стигнахме благополучно целта си, вестта за нашата преживелица беше вече ни изпреварила и следователно бяхме посрещнати най-почтително.

Този разказ няма за цел да осведоми подробно за Джебел Шаммар. Областта се управлява от шейх, който би могъл да бъде наречен и княз. Главното селище Хаил е разположено на значителна височина край разклонението на Джебел Аджа и в продължение на една седмица ни предложи приятен и гостоприемен престой. Малко преди нашето пристигане шейхът беше потеглил на Големия хадж [21] Хадж — поклоннически поход — б.нем.изд. за Мека. Неговото място заемаше Хамед ибн Телал — роднина на по-раншния и прочут шейх Телал, комуто областта много дължеше. Халеф се посъветва с този мъж и му се удаде да сключи с него съюз, който предлагаше на хаддедихните големи изгоди. А фактът, че бяхме дошли само тримата, направи по-голямо впечатление, отколкото ако бяхме взели сто воини. През това време аз яздех или се скитах наоколо, събирах информация и се развличах отлично. Въпреки това ми бе приятно, когато преговорите най-сетне бяха приключени и ние можехме да потеглим обратно. Вероятно щяхме да поостанем още известно време, ала не искахме да дочакаме пристигането на персийския поклоннически керван, който всяка година минаваше край Джебел Шаммар и трябваше скоро да пристигне. Аз по-рано го бях опознал достатъчно, за да желая да го избегна. На сбогуване бяхме приятелски дарени от Хамед ибн Телал и получихме двадесет ездачи, които щяха да ни придружат на два дни път.

Тъй като трябваше добре да се пазим да срещнем отново шерраратите, Хамед ибн Телал ни бе посъветвал да минем през Бир Линех. Ние се движехме, без и представа да си имаме, че така отиваме право в леговището на лъва. «Никой не може да избегне съдбата си» казва мюсюлманинът, а нашата съдба беше кръвното отмъщение, което Абу ел Гхадаб бе оприличил с лъв…

Меховете за вода се бяха почти изпразнили и затова се радвахме на Вади Ахдар (Зелена долина), защото там имаше вода в двата кладенеца зад стръмните скалисти оврази, които се врязват във високите стени на долината, увенчани в заден план от руините на древен каср [22] Каср — крепост, укрепление, замък — б.а. .

Такива руини, които произхождат най-вече от предислямско време, в Арабия не са рядкост. Че във Вади Ахдар някога се е издигала крепост, не можеше да ме учуди, защото ми беше известно преданието, според което тази долина е била свързана с един западен приток на Ефрат. Знаех също, че през дъждовния период водата изпълва толкова високо долината, че човек може да се къпе и дори да плува в нея. Ето защо двата кладенеца никога не пресъхваха и ето защо там дори в най-горещия годишен сезон има растителност, която способства привличането на редкия иначе животински свят, но следствие на това, за съжаление, също и хищнически животни. Халеф беше чувал, че там били виждани лъвове.

Ние яздихме през цялата нощ и част от сутринта. Беше няколко часа преди пладне, когато видяхме пред нас да се въздигат височините, зад които лежеше вади. Където има кладенци в пустинята, може да се разчита и на присъствието на хора, а с тези хора човек обикновено трябва да внимава. Налагаше се да претърсим околността и поради това аз поех напред. Стигнах до първия кладенец, намерих го незает и продължих да яздя още навътре във вади, но не можах да открия и една следа от човек. Това всъщност ме учуди, но имаше толкова много обяснения за тази самотност, че се успокоих и се върнах, за да взема Халеф и Кара. Ако бях яздил по-нататък, до втория кладенец, който се намираше навътре, точно под руините, щях да намеря в следите от лапи с нокти основателната причина защо е отбягвана вади сега.

Установихме се на бивак при първия кладенец, където имаше храсталак, разседлахме камилите, напихме се до насита, а после извадихме и за тях толкова вода, че да имат достатъчно. Сетне умората си каза своето. Аз определих двама да спят, един да пази и през два часа да бъде сменян. Първата стража поех аз, втората се падна на Халеф и третата на Кара. Моята протече без смущение. Когато свърших, събудих Халеф и си легнах. Бях много уморен, заспах и се унесох в сънища. Арабският Морфей ме занасяше с всевъзможни глупости. Накрая дори ме залъга с бедуинско нападение: тихо, изтихо шумолене на дрехи, притаени стъпки, приглушени гласове, после изстрел… само сън ли беше това?

Подскочих и по същото време до мен скочиха Халеф и Кара. Изстрелът беше действителност и аз видях да ни обграждат над сто араби, в които за свой ужас разпознах шерарати. Кара беше заспал по време на стражата си. Ето защо на тези хора се бе удало да се промъкнат до нас и да ни обградят. Камилите или конете си бяха оставили по-далеч. Видях в ръцете им нашите пушки, които тихо ни бяха отмъкнали. Съпротива тук не беше възможна и нашият живот не струваше пукната пара, защото ние се намирахме с тях в кръвно отмъщение. Само едно спасение имаше за нас, а именно да се поставим под химайи (закрила) на някой изтъкнат от тях.