Карл Май - Лъвът на кръвното отмъщение

Но това не бяха продължителни съображения от моя страна. Да отворя очи, да скоча, да съгледам враговете и да си помисля всичко това трая само секунда. Ние не биваше да чакаме, докато някой ни каже, че сме пленници, защото тогава щеше да бъде твърде късно. Трябваше първи да говорим. На две крачки пред мен стоеше един възрастен бедуин с достолепен вид. Не изглеждаше да е обикновен воин. Аз бързо тикнах Халеф и Кара към него, улових хайка му и викнах:

— Дакилах, иа шейх!

Което означава: «Аз съм закриляният, о, господарю!» Никой арабин, уважаващ себе си, не отказва закрилата си на един враг, който му викне тези думи и докосне него или дрехата му, като последното е най-важното. Той по-скоро ще го брани с живота си. Халеф и неговият син познаваха този закон на пустинята също така добре като мен. Колкото и голяма да бе изненадата, те все пак имаха присъствието на духа да последват примера ми. Две бързи посягания към неговия хаик и два едновременно прозвучали вика «Дакилах, иа шейх!»… и те сега също стояха под негова закрила.

Околовръст отекнаха високи викове на яд, защото бяхме изпреварили враговете. Старият неволно понечи да отстъпи назад, но понеже ние държахме здраво бурнуса му, каза:

— Вашите уста бяха по-бързи от моята и аз съм принуден да ви взема под моя закрила. Аз съм Абу ’Дем, шейхът на шерарат, и горко на този, който на вас, моите подопечници, свали и един косъм от главата! Върнете им пушките!

Какво щастливо обстоятелство, че той беше шейхът! И когато аз отново получих в ръце двете си пушки, спасението ми изглеждаше сигурно. Но дали в тази група имаше някой, който ни познава? Тъкмо си казах това и някой извика, пробивайки си усърдно път насам през другите:

— Не ги вземай под закрилата си, о, шейх! Те са наши смъртни врагове!

— Смъртни врагове? — попита старият.

— Да. Мъжът с двете пушки е Кара бен Немзи ефенди, християнин.

— Машаллах! — отскочи назад шейхът.

— Дребният е Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните. Той беше наш пленник при Бир Нуфах и бе спасен от гяура. Третият, види се, е негов син. Тримата ни издадоха на ласафахите и ние бяхме победени от тях при Бир Бахрид. Нали знаеш колко малко от нас се измъкнаха.

Сега беше настъпил решаващият миг.

— Их тхар, их тхар, их тхар! (О, кръвно отмъщение, о, кръвно отмъщение, о, кръвно отмъщение!) — завикаха наоколо всички гласове и ръцете посегнаха към оръжията.

— Иа химайи, ий химайи! (О, закрила, о, закрила!) — провикнах се аз в отговор и Халеф и синът му ми пригласиха.

Шейхът даде знак с ръка и настъпи незабавна тишина. Обръщайки се към мен, той попита:

— Ти ли си наистина Кара бен Немзи ефенди, християнинът?

— Да.

— Този е хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните, а другият — неговият син?

— Да.

— И ти се осмеляваш да го признаеш пред мен?

— Аз никога не лъжа. А и би било рисковано да отрека.

— Как тъй?

— Не знаеш ли, че закриляният губи закрилата си, ако каже на закрилника си някоя лъжа?

— Това е истина. Чух, че отвъд, в Джезирех и при кюрдите, си извършил множество велики дела. Как е могъл Аллах да дари един гяур с такава сила, ловкост и храброст?

— Аллах е господар и отец на всички хора, наш и също ваш. Защо ще ме отличава той според вярата от теб? Днес важи само едно: ти си закрилникът, а ние сме закриляните. Или прочутият шейх на шерарат се бои толкова от своите подчинени, че желае да оттегли закрилата си?

Това беше дързък въпрос. Той сви мрачно вежди и отговори:

— И ако го сторя?

— Тогава името ти ще се опозори за цялата вечност.

— Но пък вие ще бъдете изгубени!

— Не, далеч още не!

— Говориш като безумец!

— Говоря като мъж, който знае какво иска. Щом са ти разправяли за мен, вероятно си чувал и за магическата ми пушка?

— Говори се, че можеш да стреляш непрекъснато, без да зареждаш, и никога някой от куршумите ти не отива нахалост. Аз не го вярвам.

— Ще го повярваш. Отброй сто крачки и забучи там в земята едно до друго десет копия! Аз ще ги улуча всичките, без да зареждам, на еднакво разстояние от върха.

Едно всеобщо мотолевене последва това самоуверено изявление. Шейхът се обърна и заговори тихо с близкостоящите. Халеф ми прошепна:

— Ако го сторят, ние сме спечелили, сихди!

След кратко време шейхът се обърна отново към мен и каза:

— Ще имаш волята си, но при едно условие.

— Кажи го!

— Ако не улучиш, както каза, няма да стоиш повече под закрилата ми.

— Съгласен съм — отвърнах спокойно, макар да знаех какво залагам.