Карл Май - Лъвът на кръвното отмъщение

Той се поколеба и тогава Абу ел Гхадаб му каза:

— Побързай и стори каквото ти бе казано! Моят живот е по-ценен от притежанието на една жалка хаддедихнска камила.

Мъжът се отдалечи. За да избегна евентуален капан, аз преместих бивака на значително разстояние настрани и се промъкнах после с Халеф, който взе временно пушката на сина си, към варра, и то до мястото, край което трябваше да мине пратеникът. Кара бен Халеф имаше заповедта зорко да пази пленника.

Половината час още не беше изтекъл, когато чухме стъпки пред нас. Пропълзяхме встрани и видяхме пратеника да идва. Водеше камилата и ни отмина, без да ни забележи. Втори шерари нямаше при него. Моята заплаха значи бе имала нужния ефект. Ние станахме и го настигнахме.

— Цяло щастие за теб, че си честен! — казах му аз. — Предай каквото имаш!

Халеф си получи обратно всичко, което му бяхме отнели. После той отпрати шерари с уверението, че неговият предводител също ще бъде освободен след няколко минути.

— Ама ще сдържиш ли и ти думата си, ефенди? — попита ме онзи.

— Тръгвай незабавно от тук! — сопнах му се аз. — Кара бен Немзи винаги е сдържал думата си. Или трябва да ти раздвижа краката?

Той изчезна. Когато пристигнахме при нашия пленник и неговия млад пазач, аз му развързах ръцете и казах:

— Ние получихме каквото поисках. Ти можеш да си вървиш.

Абул ел Гхадаб въпреки това остана, измери ме с поглед от горе до долу и запита после:

— Наистина ли ме освобождаваш?

— Да. И понеже постъпвам честно към теб, очаквам да ни оставите да продължим. Ние ще се отправим към Бир ел Халавият (Кладенец на сладостите) и не желаем да ни последвате.

— А ние ще яздим до Бир еш Шукр (Кладенец на благодарността), който лежи на изток, защото искаме да отидем до Акабет еш Шейтан. Ти значи няма защо да се страхуваш.

— Да се страхувам? Аз никога не съм познал страха.

Тогава шерари отговори с подигравателно хилене:

— Не познаваш страха? Аз съм чувал много за теб, но онова, което разправят хората за теб, не е истина. Цялата твоя храброст би била само една воня пред храбростта на шерарат. Днес ти ни се изплъзна, но не завинаги! Известен ли ти е законът на кръвното отмъщение? Той е като лъв, който никога не освобождава плячката, в която е вкопчил веднъж ноктите си. На този Шеба ет Тхар [20] Шеба ет Тхар — Лъв на кръвното отмъщение — б.а. ще паднеш в жертва с днешния ден! Ти си следовник на един фалшив бог и изповедник на неговия син, който е умрял като лъжец и смутител от безчестна смърт на кръста. Той е бил един гяур, какъвто си ти и…

— Спри! — прекъсна гневно приказките му дребният Халеф. — Не казвай тази дума още веднъж, защото аз нямам толкова търпение към теб, както…

— Ти? Дето си едно джудже! — прекъсна го шерари ухилено. — Сега аз вече не съм вързан, присмивам ви се и повтарям, че Шеба ет Тхар ще погълне всички ви. Месото и кръвта на един гяур ще са за него…

Абу ел Гхадаб не стигна по-нататък. Един силен плющящ удар пресече словото му — дребният, гневлив хаджи го бе шибнал с камилския камшик с все сила напреко през лицето и сега извика:

— Това ти е за гяура, кучи син! Искаш ли сега още един път да го кажеш?

Удареният изкрещя високо от болка, стрелна двете ръце към лицето и остана известно време объркан и неподвижен. После обаче направи един скок напред да сграбчи Халеф. Но това бе само една-единствена крачка, защото втори удар от страна на дребосъка го отхвърли отново назад. И тогава и аз вече стоях до него, улових го за мишниците, притиснах ги към гърдите му и заплаших:

— Нито крачка повече, инак ще ти смажа ребрата, жалка твар! От твоя Шеба ет Тхар ние не се страхуваме. А сега бързо се омитай, в противен случай ще накарам ножа си да поговори с теб!

Дадох един тласък на Абу ел Гхадаб, от който той потегли към земята и се преметна. Изправи се и не посмя да предприеме никакви нападателни действия, но докато възсядахме камилите, ни обсипа с порой от хули, а и когато потеглихме, го чувахме все още да реве след нас:

— Шеба ет Тхар ще ви погълне… Шеба… ет… Тхар… Шеба… ет… Тхар…!

Кряскането му бе чуто във варра. Шераратите помислиха, че е в опасност, и побързаха да му се притекат на помощ, както ни издадоха техните гласове, които чухме зад нас. Не се бояхме от тях, но въпреки това подтикнахме камилите си, защото оттук нататък се налагаше да бързаме.

Аз яздех начело, другите двама ме следваха. След известно време Халеф ми викна:

— Ама, сихди, ти поемаш в погрешна посока, ние не трябва да отиваме толкова далеч надясно!