Карл Май - Лъвът на кръвното отмъщение

Бях казал, че искам да подслушам враговете. На равната пустиня това щеше да е свързано с голяма опасност. За щастие, кладенците на Бадийех, също Бир Надахфа, се намират в скалисти местности и особено споменатият е обграден от истински варр [17] Варр — хаотично разхвърляни скални отломъци — б.а. , който предлагаше отлично прикритие за възнамеряваното промъкване.

Накарахме нашите две хеджан да ускорят крачки, докато естеството на дирята ми показа, че трябва да намалим бързината си, ако не искаме да се приближим прекалено до шераратите. Следобедът мина, без да се случи нещо важно, и когато слънцето се потопи в пясъчното море, далекогледът ми показа южно от нас разпрострелия се надалеч хаос от каменни блокове, в чиято среда се намираше кладенецът. Шераратите бяха пристигнали там и ние трябваше да спрем, където се намирахме. Едва когато се стъмни напълно, прояздихме още известно разстояние, додето се намерихме на приблизително километър от варра. Тук животните ни трябваше да легнат и ние им спънахме предните крака, така че да не могат да се отдалечат.

Сега бе настъпило времето за промъкване до враговете. Кара бен Халеф гореше от желание да участва в него, но трябваше да остане при камилите. Аз му предадох двете си пушки, които щяха да ми пречат, и тръгнах към варра. Скоро след като го достигнах, намерих при звездната светлина едно място, където скалните отломъци дотолкова се разстъпваха, че се откриваше широк проход до кладенеца. Много вероятно шераратите също се бяха възползвали от него. Едва бях проникнал там, чух пред мен да вика висок глас, а като се промъкнах по-нататък, разбрах думите:

— Аллаху акбар! Ашхаду анна ла иллаха илл’ Аллах, ва Мохамеду расухл Аллах. Хаййа алас сала!

Шераратите изричаха ’Аша, Вечерната молитва, предписана за времето след слънчевия заник, когато е настанала нощ. Този хор ми позволи да се промъкна нечуто толкова близо до тях, че можах да се скрия зад един камък само на няколко крачки от кръга на бивака им. Звездите не светеха много ярко. Въпреки това можех да огледам почти изцяло откритата площ около кладенеца. Бедуините бяха коленичили на молитвените си килимчета с лица, обърнати към Мека, и повтаряха с отредените движения думите на изговарящия молитвата, който се намираше в моя близост. Аз разпознах в него онзи шерари [18] Шерари — единствено число от шерарат — б.а. , който днес по обяд при Бир Нуфах бе заповядал на съгледвача да слезе от височината и навярно беше предводителят на отряда. Това ми дойде съвсем удобно. Той носеше хаик като мен и имаше горе-долу моята фигура. Тримата или четирима души, които бяха вече седели край него при кладенеца Нуфах, коленичеха и сега отделно от другите, не зад, а пред него, както изрично отбелязвам. А зад него лежеше на пясъка с вързани ръце и крака Халеф, отдалечен само на три метра от мен. Освобождаването му беше лесно, толкова повече, че бе легнал с лице към мен. Беше го сторил с предусещането, че нашата помощ ще дойде от тази посока. Но аз трябваше не само да го спася, а да си върнем и камилата му, което при сегашните условия можеше да се постигне единствено чрез размяна например срещу… предводителя.

Всички насочваха своето внимание към молитвата и при това не биваше да отвръщат поглед от югозапад. Аз, напротив, лежах на североизток от тях. Сега изтеглих ножа си и се заприбутвах към Халеф. Той ме видя да идвам и протегна вързаните си ръце. Един срез и те бяха свободни. Същото направих и с вървите на краката. След това му прошепнах в ухото:

— Пълзи към пътя и после бързо право напред, където ще намериш Кара, ако го повикаш.

— Ами ти, сихди? — попита той, угрижен за мен.

— Аз ще дойда после. Махнете въжетата от краката на камилите! Бързо, бързо!

Халеф изпълзя, а аз останах да лежа на неговото място, за да осъществя намерението си в мига, когато враговете щяха да си имат работа със сгъването на молитвените килимчета.

Всичко това се бе случило много по-бързо, отколкото мога да го разкажа, и тъкмо видях Халеф да изчезва по пътя, дойде краят:

«Аллах е много велик! Аллах е много велик и възхвала да бъде на Аллах в обилие!»

Точно когато първоизричащият молитвата бе изговорил думата «обилие» и другите започнаха да повтарят след него изречението, аз се полуизправих зад предводителя, наведох се напред, улових го с лявата ръка за рамото и го ударих с десния юмрук по слепоочието, от което той рухна. После скочих, метнах го на рамо и побързах след Халеф. Двестате човека зад мен в този миг ми бяха безразлични. Аз имах предводителя им и поради това не бе необходимо да се опасявам за тях.