Карл Май - Лъвът на кръвното отмъщение

— Считам те, но ти знаеш, че по отношение ловкостта аз съм ти бил учител.

— За това аз не мисля, защото ученикът може не само да достигне учителя, ами даже да го надмине.

— Смяташ, че при теб случаят е такъв?

— Дори и да не смятам, то ще си покаже. А Кара, моят син, трябва да се научи да се възхищава на своя баща. Ето защо искам като на твой и негов закрилник да ми разрешиш да яздя напред.

Какво трябваше да направя? За да бъде благонадежден съгледвач, дребният хаджия бе прекалено дързък. Но можеше ли да го посрамям пред неговия син? Не. И затова го пуснах да замине. Скоро го видяхме да изчезва на хоризонта със своята бърза като вятър хеджин, а ние продължавахме да яздим след него в досегашния ход. Имахме още два часа да яздим до обяд, т.е. до кладенеца, чието разположение приблизително знаех, наистина, ала неговата околност ми беше непозната. При бързината, с която Халеф се беше отдалечил, трябваше след малко повече от час да е там. След изтичането на час и половина аз проявих предпазливостта да спра, за да дочакам завръщането му. Мина един час, без той да дойде, и това ме угрижи. А когато измина още един такъв промеждутък от време, Кара ме попита с неуверен тон:

— Сихди, не трябваше ли татко да е вече тук?

— Той сигурно е забелязал при кладенеца хора и иска да изчака, додето се махнат — опитах да успокоя разтревожения младеж.

— Това не би било много умно от негова страна, защото в този случай той трябва да се върне, за да ни предупреди.

— Не се грижи, а разчитай на него. Та нали преди малко го чу да казва, че е добър съгледвач.

Кара замълча. Когато отново бе изтекъл безрезултатно половин час, той призна:

— Сихди, започвам да се притеснявам. Дано Аллах закриля баща ми! Нека побързаме да му се притечем на помощ!

— Не бързо, а предпазливо ще яздим, като ти си точно зад мен.

— Защо зад теб?

— От предпазливост. Въздухът при кладенеца не е чист. Там има хора.

— Аллах, Аллах! И те са заловили татко?

— Това не знам, но го предполагам, както сега откровено искам да ти призная.

— Тогава трябва да побързаме, за да му помогнем!

— Напротив, ние трябва да се забавим. Ако баща ти е попаднал в ръцете на тези мъже, то те ще наблюдават местността, от която е дошъл. Не е трудно да си помислят, че не се е намирал сам в пустинята. Ако яздим бързо към кладенеца, те ще ни видят по-рано отколкото ние тях и ще се приготвят. Те са слезли от животните си, значи отдалеч са незабележими, докато ние на нашите камили представляваме отдалеч видими фигури. Ако се придържаш зад мен, ще изглеждаме само като един ездач, а с далекогледа се надявам да ги забележа по-напред отколкото те нас.

Яздехме по указания начин бавно напред. Местността беше равна досега, но ето че хоризонтът пред нас се издигна в няколко неправилни линии. Далекогледът ми показа, че там има няколко голи скалисти вериги, които се простираха напреко на нашата посока. Между тях или зад тях трябваше да се намира кладенецът и това ме наведе на убеждението, че Халеф е бил пленен, иначе сега трябваше да го видим. В своята обичайна прибързаност той е яздил към скалите, бил е съгледан оттам и после нападнат от засада.

С далекогледа виждах надалеч. Претърсих внимателно всяка линия на скалите, но напразно. Ако някой стоеше пред тях, със сигурност щях да го открия. Но ако лежеше зад тях, щеше да остане скрит за мен, докато се намерех при него, а тогава щеше да бъде твърде късно. Не биваше да приближавам веригата от възвишения толкова, че да бъдем видени оттам с просто око и поради това извих, подтиквайки камилата си към по-бърз ход.

— Машаллах! — извика Кара бен Халеф. — Искаш да отбегнеш кладенеца? Тогава татко ще остане без помощ.

— Ти само ела и ми се довери! — отвърнах аз. — Ако положението при Бир Нуфах е такова, каквото си го представям, то тамошните съгледвачи ще насочват вниманието си само на североизток, откъдето ни очакват. Ние ще яздим в дъга, докато достигнем източния край на веригата възвишения, и ще завием после под тяхна закрила отново към кладенеца. Хората няма да очакват, че ще дойдем оттам, и ето защо предполагам, че ще успеем да се промъкнем незабелязано. Какво ще се случи после, още не мога да кажа.

След четвърт час бяхме достигнали веригата от възвишения. Зад нея се простираше втора, паралелна на нея, така че между тях се образуваше долина, която, изглежда, описваше многобройни извивки. Ние я последвахме, като насочвахме така камилите си, че стъпалата им да се натъкват на камъни. Постепенно скалите ставаха по-високи и се приближаваха все повече, което ми беше приятно, защото така нашият кръгозор се смаляваше, наистина, но също и този на евентуалните съгледвачи. При всеки завой на вади [15] Вади — долина, респективно пороище, корито на пороище — б.нем.изд. ние спирахме, за да погледнем зад него дали няма да открием враг. По този начин се придвижвахме много бавно и минаха пълни два часа, преди да сме оставили зад себе си пътя за един час.