Карл Май - Лъвът на кръвното отмъщение

Най-сетне забелязахме по сигурни белези, че се намираме близо до кладенеца — видяхме встрани няколко изсъхнали храста, а по дъното на долината нямаше трева. Сега се налагаше да удесеторим предпазливостта си.

Отново достигнахме една извивка. Докато досега на такива места бяхме оставали седнали върху камилите, този път аз накарах моята да спре и слязох. Като се притиснах плътно до скалната чупка и подадох само половината си лице, съгледах пред себе си едно значително разширение на долината, където бивакуваха около двеста добре въоръжени камилски ездачи, в които, за моя радостна изненада, разпознах шерарати. Странично от множеството седяха неколцина, които, изглежда, бяха командващите. Между тях седеше хаджията, като техен пленник.

Един от отделно седящите стана, вдигна лице към скалистата височина, извика едно име и после запита:

— Още нищо ли не виждаш?

Когато аз също погледнах нагоре, открих един бедуин, който беше залегнал зад един голям камък. Той отговори:

— Никакъв човек.

— Тогава трябва да сме се излъгали и пленникът да е бил сам. Слез долу, нямаме време да чакаме повече. Трябва да тръгваме, защото иначе няма да стигнем до довечера при Бир Надахфа.

— Какво става? Какво виждаш, сихди? — попита тихо моят млад придружител. — Чувам да се вика.

— Пропълзи до мен. Така ще видиш баща си — прошепнах аз.

Кара последва нареждането ми. Когато съгледа Халеф, аз го улових за ръката и му нашепнах предупредително:

— Тихо! Никаква прибързаност! Сега нищо не може да се направи. Трябва да изчакаме до довечера.

— Няма ли тогава да бъде твърде късно?

— Не. Със сила срещу толкова много хора нищо не може да се постигне. Само хитрост може да доведе до целта, а за това нощта е най-подходящото време.

— Но ако те погубят дотогава татко?

— Няма да го сторят. За съдбата на пленниците може да решава само джемма [16] Джемма — Събрание на старейшините — б.а. , а принадлежащите към него възрастни хора не са тук. Ти виждаш, че това са все млади воини.

— Какво може да са наумили? Преселничество не е защото те нямат жени, старци, деца и животни при себе си. Дали не е боен поход?

— Не. Забелязваш ли вляво там камилите, които са високо натоварени с въжета и палмови рогозки? Тези въжета и рогозки са предназначени за откарване на животни и опаковане на плячка. Значи се касае за грабителски поход.

— Срещу кого?

— Не знам, но се надявам довечера да го узная.

— От кого?

— От самите шерарати. Ние ще ги подслушаме.

— Сихди, сега разбирам, че баща ми е имал право, като казваше, че ако човек иначе нищо не преживява, необходимо е само да тръгне с теб и тогава определено може да очаква всички възможни приключения. Но, виж, ние трябва незабавно да се махаме! Те се канят да се качат на животните си. Ако тръгнат насам, ще ни открият.

— Те няма да тръгнат насам, а ще напуснат вади там вляво през страничния отвор, понеже искат да отидат до Бир Надахфа.

— Откъде знаеш?

— Предводителят го каза преди малко, когато извика долу съгледвача. Този кладенец се намира на юг оттук, а отворът сочи в тази посока.

— Бил ли си вече там?

— Не, но съм чел едно подробно описание за него и неговата околност. Хамдани, един древен арабски писател, е бил там и разказва за него. Това е било много отдавна, наистина, но в тази страна подобни терени се променят дори в течение на столетия толкова малко, че неговото описание сигурно и до ден днешен отговаря на действителността. Виж, че имах право! Те се изтеглят вляво там навътре. Баща ти е вързан за камилата си. Той поглежда зад себе си, защото подозира, че се таим тук и наблюдаваме шераратите. Аз ще му се покажа, когато мога да го сторя без риск, за да го успокоя.

Бедуините напуснаха вади в последователен ред, при което предводителите, с Халеф помежду си, бяха последни. Малко преди изчезването си зад скалите той отново обърна лице назад. Като видях, че неговите придружители не обърнаха внимание на това, аз изскочих три крачки напред и вдигнах ръце. Погледът му се спря на мен и аз бързо се отдръпнах пак назад. Сега хаджията знаеше, че положението му ми е известно и ще направя всичко възможно да го освободя.

След това се изкатерих по южната страна на долината, за да се убедя в изтеглянето на шераратите. Когато вече не можех да ги виждам, аз се спуснах отново долу. Отведохме камилите до кладенеца, който нашите врагове за съжаление дотолкова бяха изпразнили, че се налови да чакаме два часа, за да можем да утолим жаждата си, да напълним двата меха и после да напоим и животните поне за един ден. След това побързахме да последваме дирята на шераратите.