Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Виждал ли си ме някога любопитен? Я си спомни за нашия домакин от Багдад, бинбашията! Ти чу всяка дума от неговия разказ и трябва следователно точно като мен да подозреш, че сега стоим на мястото, което разкрива тайната на неговия враг Сефира. Аз мисля, че пред нас се открива възможност да окажем една голяма услуга на нашия домакин, и съм на мнение, че няма да пропуснем тази възможност от някаква си там боязън от миризми. Към това съображение се добавя, откровено признавам, още един по-нататъшен пункт…

— Още един пункт! — прекъсна ме Халеф примирено. — Сихди, когато започнеш да привеждаш пунктове, то с всяка съпротива е свършено, познавам си те аз! Знам, че този пункт ще ме надвие, ала въпреки туй те моля да ми го съобщиш.

— Той се отнася до мястото, на което се намираме. Ние стоим на едно исторически много известно място. Свещената книга на християните даже разказва за Бирс Нимруд, чиито руини стърчат там пред нас в нощното небе като тъмни привидения от едно още по-тъмно време. Тя казва:

«И рекоха (хората): Елате да си съградим един град и стълб, на който върхът да стига до небето; и да си придобием име, за да не се разсеем по лицето на всичката земя. И рекоха си един на други: Елате да направим кирпичи и да ги изпечем в огъня. И употребиха кирпичите вместо камене, а смолата (асфалта) употребиха вместо кал. А Господ слезе да види града и стълпа, който градеха человеческите синове. И рече Господ: Ето един народ, и всички имат един език, и начнаха да правят това; и сега не може да им се възбрани всичко, което са намислили да направят. Елате, да слезем, и да смесим там езика им, щото единият да не разумява езика на другия. И разсе ги Господ оттам по лицето на всичката земя; и престанаха да зидат града. Затова се нарече името му Вавилон, защото там смеси Господ езика на всичката земя, и оттам ги разсе Господ по лицето на всичката земя.» [167] Библия, Битие, 11 — б. нем. изд.

Така разказва Светото писание, а изтеклите оттогава хилядолетия срутили, наистина, запуснатия тогава строеж, но той не бива да бъде напълно разрушен, защото и понастоящем, и в бъдните времена, трябва да стърчи като една каменна проповед за всемогъществото на Бога. Този Бирс Нимруд е видял възникването и загиването на могъщи световни империи, и всесилни царе, властвали над милиони хора, са били с намерение да го построят отново, за да пребъде като възпоменателен паметник на тяхното име и величие. Но никой не е съумял да осъществи това си намерение. Виждаш, че сме застанали при едно място с огромна историческа значимост, край което сме прекарали най-опасните часове на нашия живот. Всичко, що се отнася до него, трябва да ни завладява, дори човешкият паразит, който дълбае зидовете му, за да струпва зад тях плодовете на своите престъпления. Хора, които са искали да щурмуват небето и да се равняват с Бога, са работили по него, а сега той представлява скривалище на нравствена поквара, която се стреми не към висините, а към низините, защото се бои от светлината на деня и окото на закона. Понятно ли ти е, че това ме тегли след тези хора? Понятно ли ти е, че бих желал да знам какво става зад тези камъни, които внуците на Ной са съединили, за да си създадат име?

— Значи все пак от любопитство, сихди! Аз се страхувам от твоя «пункт». Вярно, не знам дали каза всичко, което си искал да кажеш, ама сега аз съм… чуй! Кой стреля?

Беше отекнал изстрел от посоката, където горяха огньовете. И веднага след това чухме втори. Вонещият пушек вече не беше толкова гъст като преди. Понасянето на миризмата вече не беше над човешките сили. Трябваше да знам кой стреля и с каква подбуда. Ето защо се запромъквах към мястото, от което преди малко бяхме наблюдавали противната сцена. Храбрият хаджи ме следваше по петите. Преди туй беше казал, наистина, че никоя сила на земята няма да го склони към тая работа, ала да ме пусне сам срещу опасността, не му даваше сърце. Аз не му попречих, макар че бих предпочел да го видя да остава.

Когато достигнахме раншния си наблюдателен пункт, вече не се мяркаше никой. Огньовете още горяха, но осветяваха само напуснатото, ужасно миришещо сред труповете място, където все още лежаха многобройни останки от ковчези и тела, които не бяха предадени на пламъците, защото, както изстрелите даваха основание да се предположи, процедурата бе намерила един неочакван край. Но от кого и по какъв повод бяха смутени тези хора?

Можеше да е както си ще. Аз приех, че трийсетимата осквернители на трупове са се отдалечили към мястото в руините, където според доклада на багдадския бинбаши трябваше да се търси входът към скритите помещения, в които го бяха държали затворен. Да ги последвам сега натам, щеше да е не само безсмислено, но навярно опасно, защото те сега — независимо дали изстрелите бяха дошли от тяхна или от друга страна — при всички случаи щяха да се държат предпазливо и ние лесно можехме да им налетим в ръцете. Ето защо сметнах за уместно да подхвърлим на бегъл оглед мястото, на което се намирахме, а всичко останало да отложим до настъпването на деня. Но заради сигурността обходих първо «плаца» и се убедих, че освен нас двамата наблизо няма никой друг.