Карл Май - Край развалините на Вавилон

Тук бедуинът се намеси бързо:

— Щом моят приятел трябва да мълчи, то толкоз по-високо ще говоря аз. Аз съм свободен бен араб и не съм длъжен да се подчинявам на никой войник. Изисквам убийците на моя приятел, който си строши врата при падането от коня, веднага да бъдат разпитани от теб! Всички ще бъдем свидетели.

— Кой и какъв си ти? — попита кол агаси презрително. — Аз ще ти го кажа. Вие се представихте за солаиб, наистина, но сте, както се установи, гхазаи, а съпринадлежниците на това племе са известни като разбойническа паплач и крадци. Би трябвало да ви избесят. И тук ти твърдиш, че не си бил длъжен да се подчиняваш на никой войник, и искаш да ми заповядваш какво да правя? Ако кажеш още една-едничка дума, без да преклониш глава в най-дълбоко благоволение, ще ти покажа кой повелява тук!

— Аллах! Ти ни нарече крадци и паплач? Веднага си тръгвам!

Той направи движение, сякаш искаше да стане, ала кол агаси му нареди:

— Оставаш! Вие ми бяхте придадени. Аз следователно съм отговорен за вас, тъй като трябва да ви върна обратно. Ако се наложи, куршумите ни ще ви попречат да офейкате. Сега нито дума повече, докато не ви подканя да говорите! Ние сме войници на падишаха — дано късметът му сияе с най-ярък блясък! — но не пазачи на митницата, които Аллах е проклел да се изхранват с трохите на контрабандата. Ако днес бяхме принудени да ходим и ние веднъж по стъпките на митничарите, то се подчинихме, наистина, ама въпреки това си останахме каквито сме си.

— Ние не сме настоявали да ходите по тези стъпки!

— И щяхте зле да си изпатите! Но все пак стана тъй, че хората, които трябваше да заловим, са контрабандисти и понеже сме длъжни да ги предадем, е все едно, че сме оскърбени със задълженията на митническите нагледвачи. Сега мълчи, аз свърших с теб!

Държането на кола агаси не ми беше ясно по своите причини. Толкова ли много държеше на своята воинска чест, че днешната служба му се явяваше като оскърбление? Всъщност неговото гледище можеше да ми е безразлично. По-важно за мен беше доказателството, че тримата бедуини, както си бях помислил, не бяха солаиб, а гхазаи. Това ми даваше основание и за друго мое предположение.

Злополуката с падналите върху мен тухли, види се, не бе останала без последствие. Гърдите ме боляха, а дишането ми бе затруднено. Как ли стояха нещата с Халеф? Той лежеше толкова тихо до мен, че можех да го сметна за спящ или даже за мъртъв, ако очите му не бяха отворени и в постоянно движение. Аз извъртях глава към него и прошепнах:

— Ранен ли си?

— Не — отвърна хаджията също така тихо.

— Дълго ли бях в безсъзнание?

— Приблизително десет минути.

— Не можа ли да избягаш?

— Да избягам? Без теб, сихди? Не съм ли твой приятел, който е длъжен всичко да споделя, страда и понася ведно с теб?

— Ако беше свободен, можеше да ми бъдеш по-полезен отколкото сега!

— Войниците се нахвърлиха върху мен също така бързо както върху теб. Щях да се отбранявам, ама не исках, защото те не са сган, а воини на султана.

— Това действително е било добре! Кол агаси разпитва ли те?

— Досега не ми е рекъл дума. Той ни търсел и като видял огньовете, изпратил двама съгледвачи. Контрабандистите на шафран стреляли по тях, а той мисли, че сме били ние. Чух го от приказките му.

— Можем да докажем, че не сме го сторили ние.

— Какво мислиш за нашето положение? Мнимите солаиб наистина са били гхазаи. Единият си е потрошил крака, а другият май е умрял.

— Въпреки това не се боя. Значи не е необходимо и ти да изпитваш страх.

— Страх? Такова нещо и на ум нямаше да ми дойде, та ако ще цялото племе гхазаи да си бе строшило всичките ръце и вратове. Ами как си ти, сихди? Товарът, който се откърти от мен и падна върху теб, беше тежък.

— Гърдите ме болят малко. Ребрата, както чувствам, не са пострадали.

— Слава на Аллах! Ако камъните се бяха изтърсили върху мен, то моите ребра сигурно нямаше да устоят, защото стъкмяването на хубаво окръглените ми телесни части се отличава с по-голяма нежност от сътворението на твоите здрави кости.

Халеф го каза по-високо, отколкото бе възнамерявал. Ето защо кол агаси го чу и ни викна:

— Вие трябва да мълчите! Не знаете ли, че пленниците нямат право да приказват помежду си?

Аз се възползвах от възможността да му отговоря учтиво:

— Имай добрината, о, храбри юзбаши [170] юзбаши — капитан — б. а. да ми позволиш да те помоля за изпълнението на едно желание!

Това, че го квалифицирах като капитан, сиреч един чин по-високо, предизвика одобрителна усмивка на неговото лице, а гласът му звучеше почти приятелски, когато ме подкани: