Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Така ли е, както каза шейхът на хаддедихните, ефенди?

— Да — отвърнах аз без колебание.

— Тогава на драго сърце ще откликна на справедливостта, на която се позовавате, стига да ми предложиш възможност да мога да поема отговорността.

— Как си я представяш тази възможност?

— Можеш да ми я дадеш, като се удостовериш.

— Нищо по-лесно от това. Само ми освободи ръцете и ще ти покажа повече паспорти, отколкото се нуждаеш за своето оправдание. В джоба ми има едно буюрулду, едно тескере и даже един ферман, снабден с тугхра на владетеля. [175] тугхра — подпис на султана — б. а.

— Аллах! Наистина ли с тугхра? — удиви се той страхопочитателно.

— Разбира се! — отбелязах аз с тон, сякаш това бе нещо обикновено.

— Тогава си остави това султанско писмо в джоба. И бездруго не мога да го прочета при лошата светлина на огъня. Ама нещата стоят досущ така, все едно съм се убедил. Аз те моля да ми дадеш един съвет! Подписът на султана ми повелява да ви освободя. Но на мен ми е заповядано да ви отведа в Хиле. Считаш ли за възможно двете задължения да се уредят едновременно?

— Да.

— По кой начин?

— Ти ни освобождаваш и ние яздим с теб до Хиле.

— Ще го сторите ли? Наистина ли?

— Да. Давам ти думата си.

— Приемам я и те моля за разрешение лично да ви развържа!

Султанският подпис го бе изпълнил с такова дълбоко уважение към нас, че не можеше да позволи да ни докосне обикновен войник. Защо се отказа да прочете документите, не бе трудно да се отгатне. Първо, вероятно не можеше да чете или го вършеше зле, и, второ, много вероятно не знаеше как да се отнесе с тугхрата съобразно предписанието. Че трябваше да бъдем освободени, предизвика възражението на ханджията и гхазаи. Когато кол агаси ни сне вървите, притежателят на странноприемницата му викна гневно:

— Спри! Ти нямаш право да даваш свободата на контрабандисти и разбойници, без да си натоварен с тая работа. Сториш ли го въпреки всичко, ще те доложа веднага щом застанем пред махкеми [176] махкеми (араб.) — състав на съда — б. а. !

Старият понечи да отговори. Аз го възпрях със знак и самият се обърнах към плямпалото:

— Ти тук не можеш да решаваш нищо, защото ако искам, то и махкеми ще отсъждат не относно нас, а ти ще бъдеш обвиняемият. Аз всъщност не би трябвало да говоря с теб, но в преголямата си добрина искам да ти направя няколко забележки. Контрабандисти ние не сме, аз ще го докажа. Също не сме стреляли по войниците. Това стои извън всяко съмнение, защото сме без пушки. Следователно би могло да се касае само още за двамата претърпели злополука бедуини. Тук обаче аз бих твърдял, че те са искали да задигнат нашите арапи, а ти си бил в сговор с тях. Ако не бяхме дошли навреме в двора, те щяха като нищо да избягат с тях и ние никога нямаше да видим животните. Но тъй като нашата поява им попречи, те се престориха, че искат само да ги пробват. Единствено от незаслужена вежливост и за да не изпадаме в крамола с тях, ние им дадохме разрешение да ги възседнат.

— Ама не казахте колко опасно е това! — прекъсна ме ханджията.

— Хвърлянето винаги е опасно. Впрочем ние ги предупредихме. Шейхът на хаддедихните ги призова да не му стоварват вината, ако си строшат вратовете. Той получи отговор, че те самите знаели как да си пазят вратовете.

— Но шейхът подвикна сетне на конете думата «литахт», след което ездачите бяха хвърлени и претърпяха злополука!

— Можеш ли да го докажеш?

— Да! — увери оня. — Мога да се закълна.

— Че шейхът е подвикнал на конете?

— Да.

— Ние твърдим, напротив, че той е викнал тази дума не на конете, а на ездачите. Той видя, че за тях става опасно, и ги прикани с вика си да слязат. Те не се подчиниха и бяха хвърлени. Да не би да можеш да се закълнеш, че не ездачите, а конете е имал предвид?

Той ме изгледа объркано и премълча, толкова много го изненада моето неочаквано тълкувание на нещата.

— Та виждаш значи — продължих аз, — че ние се намираме в пълно право и че неправото лежи само на ваша страна. Освен това нещастието се случи в твоя двор и аз съм убеден, че махкеми ще те привлече за тая работа под отговорност. Сега знаеш мнението ми и ако се осмелиш още една-единствена дума да изречеш срещу нас, ще ти отговоря по-осезаемо!

Мъжът беше вбесен от изгубеното словоборство, ала поради заплахата ми не посмя да даде отговор, а само измърмори някакво полугласно проклятие. Но неговият спътник бедуинът не съумя да овладее своята ярост. Той ми се сопна гневно: