— Ти си даваш вид, сякаш си самият султан! Не си въобразявай, че се страхувам от теб или от това, което искаш да кажеш в махкеми! Ти имаш намерение да ни набедиш като конекрадци. Подканвам те да ми докажеш, че сме искали да ви откраднем конете!
— Ти не можеш тук нищо да подканваш! — отвърнах. — Ако такова доказателство бъде сметнато за необходимо, аз ще го приведа пред съда.
— Тогава аз повече нямам никаква работа с теб и всички вас. Ще се срещнем отново в махкеми!
Тази закана трябваше да прикрие неговото оттегляне. Бях убеден, че той смята каузата си за загубена и повече няма да се мерне. Когато стана, скочи и съдържателят.
— Аз тръгвам с теб. Където биват освобождавани контрабандисти и убийци и оскърбявани честни хора, нямам какво да диря. Но си остава това, което беше казано, и което аз повтарям: в махкеми ще се срещнем отново!
Хората, които ни бяха заловили, не бяха взели нищо от нашата собственост. Ето защо можех да посегна към пояса и да измъкна револвера. Насочих го към двамата и заплаших:
— Работата сега стои по-другояче отколкото преди малко. Одеве ние бяхме вързани, а сега е ваш ред. Вие искате да се махнете и си имате причина за това. За нас обаче е важно да останете и ето как ще се погрижим да не можете да си тръгнете против нашата воля.
И обръщайки се към кол агаси, продължих:
— В името на тугхрата, която нося у мен, и на която е длъжен да се подчинява всеки служител и поданик на падишаха, те призовавам да вържеш тези двама мъже така, както ние бяхме вързани преди малко! Очаквам да изпълниш това желание!
Старият офицер даде незабавно съответната заповед и така тези, които бяха причина за нашето залавяне, бяха вързани по същия начин както ние преди малко. Тугхрата вършеше чудеса. Тя представлява преплетен с арабески вензел на султана, изписан със специален шрифт, който се нарича дивани. Мнозина приписват произхода му на Мурад I, който навремето бил заверил някаква харта с отпечатъка на ръката си. Други пък разказват същата история за султан Орхан. Изтъкнати познавачи обаче твърдят, че тугхра или тогхра води произхода си от Мехмед II, завоевателя на Константинопол. Когато през 1453 година с превземането на този град той унищожава Източната римска империя и при тържественото си влизане отива при църквата «Св. София», потопил като несведущ в правописа ръката си в мастило и я натиснал в знак на встъпване във владение върху църковната врата. Това била първата тугхра. Приема се, че думата произхожда от древнотюркската тургаи, която означава нещо като «стои», «има трайност». Тугхрата действително има някаква далечна прилика с отворена ръка. Тя е щампована по турските монети, където замества барелефа на владетеля, и монтирана над входа на съградените от него палати и обществени постройки, като джамии, фондации, казарми, училища. Върху грамотите бива изпълнявана от специални чиновници, наричани нишанджи, в злато, също в червено или черно. Рядко се случва султанът да благоволи да сложи със собствената си ръка своите инициали върху представен му от някого документ. Въпросният трябва да се ползва с най-голямото му благоволение или да са налице обстоятелства, които само познавачът на порядките умее да използва. Може да се случи един низш чиновник да постига по някой открит само за него път повече отколкото самият шейх ул ислям или великият везир.
Така мога да кажа сега, тъй като въпросният наскоро почина, че винаги съм набавял турските си документи чрез един субалтернен чиновник, чийто пост при нас в западноевропейските страни би бил един от най-ниските. Това беше моят приятел Мустафа Мохаррем ага, който в продължение на петдесет години е бил капъджи [177] капъджи — портиер — б. а.
на Високата порта. Портиер! Та това е един незначителен ранг, ще рече някой, само че влиянието на този както честен, така и чудат, капъджи достигаше нагоре до най-потайните покои. Той се радваше там на едно почти безпримерно благоразположение и бе в сила един едва ли не свят обичай неговите скромни и поднасяни винаги по оригинален начин желания да бъдат удовлетворявани. По време на неговата дълга, в това отношение безподобна деятелност едно голямо множество велики, прочути или влиятелни мъже се бяха появявали при Високата порта и отново изчезвали, ала Мустафа Мохаррем ага остана на своя пост, докато смъртта го повика при себе си. Дали една измолена с молитва аудиенция щеше да бъде удовлетворена, или не, зависеше понякога от него. Достатъчен беше един малък, бегъл знак от негова страна и съответният биваше приеман или пък трябваше да се откаже от изпълнение на желанието си, па бил той и някоя видна личност. Аз бях имал възможност да си спечеля благоразположението на този капъджи и той го бе съхранявал вярно чак до своята кончина. Аз никога не злоупотребих с него, никога не изрекох някоя досадна молба и тъкмо затова винаги притежавах легитимации със собственоръчната тугхра на султана. През ум не ми бе минавало да го питам по какъв начин се добираше до личния му подпис, ала когато при първия път прочете този въпрос в очите ми, той Каза ухилено: «Хидмет етмейе йоймренмейен ефендилък дахи етмес.» (Който не може да направи слугата, той не може да направи и господаря.) Не е необходимо навярно да се казва, че една легитимация със собственоръчна тугхра оказва при показване по-голямо въздействие от обикновената, поставена в язи одасъ [178] язи одасъ — канцелария — б. а.
.
Читать дальше