Когато това бе станало, можехме да рискуваме да приближим до огньовете. Сторихме го, макар вонята да беше все още толкова силна, че би трябвало да ни прогони колкото се може по-надалеч. При моите пътувания на обонятелните ми нерви се бе случвало да понасят някои доста тежки оскърбления — макар аз да не засягам обстоятелства, за които човек не може устно, камо ли пък писмено, да разкаже, — ама толкова зле като днес никога не е било.
Прегледът на мястото имаше за цел само доколкото е възможно да узная какво се е намирало в тайнствените вързопи. И изследването ни не беше без успех, защото на две места видяхме по земята «мостри» от съдържанието. Беше шафран, в нишковидна и прахова форма. Когато направих това наблюдение, нямаше как да не се сетя, че бинбашията беше казал: «Но сега, при високото мито, с което е облаган, шафранът е най-доходоносният предмет за контрабанда:» Знае се, че ориенталският, особено персийският шафран, е най-добрият от всички сортове — разбира се, неподправен. Но като установих, че го контрабандират през границата в ковчезите на персийски шиити, нямаше да искам повече да знам за тази подправка, ако не бях сигурен, че е добита от нашия европейски Crocus sativus. Тъкмо Халеф направи подобна забележка и бяхме изненадани от конски тропот, който бързо приближаваше. Звучеше, сякаш много ездачи идваха в тръс. Да не би пък да бяха контрабандистите, връщащи се на коне, за да изгорят последните остатъци от труповете?
— Пак идват! — предупреди хаджията, като ме улови за ръката, за да ме повлече със себе си. — Бързо! Трябва да се скрием! Най-доброто място е там горе на тоя къс от дувар. Аз ще се покатеря пръв!
Халеф ме пусна и се завтече към една отломка от руините, която имаше височината на къща и толкова стърчащи зъбери и ръбове, че лесно можеше да се изкачи. Аз щях да избера, наистина, друго прибежище, защото това се намираше в ярката светлина на огньовете. Но човек не можеше да бъде съгледан, ако се намираше горе, и тъй като Халеф вече се катереше, то не ми оставаше нищо друго, освен да последвам примера му.
Въпросната останка от зид се състоеше предимно от глазирани тухли, свързани с асфалт. Този кит бе държал здраво хиляди години. Защо да не можеше човек и сега да му се повери? За съжаление обаче неговата надеждност бе далеч по-малка, отколкото си мислех. Халеф вече се намираше на няколко метра височина от земята и аз тъкмо дигах крак, за да се покача след него, когато издатъкът, над който се катереше, се откърти и се стовари върху мен. Късът, тежък няколко центнера, ме събори на земята и остана да лежи върху мен. Чух ужасения вик на хаджията, който се срина след него, и в продължение на няколко мига чувствах товара върху гърдите си. После изгубих съзнание, макар да не бях ударен в главата.
Когато дойдох отново на себе си, бях освободен, наистина, от натиска на каменния товар, ала не и свободен за жалост по друг начин, защото не можех да си помръдна нито ръцете, нито краката — бяха вързани. Редом с мен лежеше Халеф, овързан също като мен. Около нас седяха може би двайсет аскер [168] аскер — мн. ч. от аскари = войник — б. а.
, чийто предводител бе един възрастен, обрулен от ветрищата кол агаси [169] кол агаси — адютант — б. а.
.
Те принадлежаха към конницата, защото видях конете им да стоят наблизо. Сред тях се намираха и двама цивилни, при чийто вид веднага знаех къде съм, а именно ханджията, у когото бяхме отседнали в Хиле, и третият бедуин, чиито двама спътници бяха хвърлени от конете ни. Добрите хорица бяха съхранили такава привързаност към нас, че ни бяха последвали, и то с военен ескорт. От това можеше да се заключи, че са ни донесли на властите, което пък ме наведе на предположението, че бедуинът, сметнат от нас в безсъзнание, е бил мъртъв. Двамата държаха очите си отправени към нас и веднага щом отворих клепачи, съдържателят викна на кол агаси:
— Тоя се събуди и отвори очи. Сега значи е времето да го разпиташ!
Старият офицер не раздвижи физиономия и не отвърна нито сричка. Когато подканата бе повторена, той обърна лице към ханджията, измери го с поглед на пренебрежително удивление и попита после:
— С кого говориш всъщност?
— С теб! — отвърна запитаният.
— С мен? Не мога да го повярвам, защото ако действително имаш предвид мен, би трябвало да ти въздам бастонадата, защото не ми отдаваш вежливостта и уважението, които мога да изискам.
— Ама ако не бива да говоря, за какво ме придадоха към вас?
— Трябваше да ви взема, за да разбера от вас дали тези, които ще заловим, са търсените. И кой ти каза, че не бива да говориш? Това не ти е забранено. Ти ще говориш, но учтиво и по възможност само когато бъдеш запитан. Ти не се числиш към нас, защото не си войник. Аз обаче съм офицер на повелителя на всички правоверни — Аллах дано го дари с хиляда живота! — и ако искаш нещо да ми съобщиш, то това може да стане единствено под формата на смирена молба!
Читать дальше