Карл Май - Край развалините на Вавилон

— И защо?

— Когато човек иска да се промъкне до някого крадешком, не бива да носи тежки оръжия при себе си. Тъй като настояваш да тръгнеш с мен, ще трябва да ги скрием.

— Та това можем и тук да направим!

— Не. Ние не знаем какво ще се случи и трябва да имаме нещата си събрани на едно място. Хайде, ще вземем и завивките!

Халеф не съзнаваше необходимостта от тази мярка. Аз обаче се вслушах в повелята на предпазливостта, срещу която никога не действам, и за съжаление по-късно щеше да се окаже, че в това отношение съм постъпил много добре.

След като се бяхме качили при животните, вързали ги здраво за колчета и пъхнали увитите в постилките пушки в ситния трошляк, ние поехме по пътя, който следваха тайнствените хора, минали край нас. Не беше лесно, понеже оттогава беше минал може би четвърт час. За щастие онова, което бягаше на ушите ни, бе различно за очите, защото не бяхме следвали кой знае колко дълго поетата посока и забелязахме, когато кривнахме зад една извивка, на неголямо разстояние пред нас да светят няколко огъня и същевременно в носовете ни проникна такава неописуема воня, че отскочихме стреснато назад.

— Аллах да ни предварди от деветоопашатия Шейтан! — проплака Халеф. — О, Мохамед, о, все свети халифи, о, деди и предци на всички праведници и благочестивци, живеещи по земята, какви мъки на пъкъла и какви страдания на проклятието ни очакват, ако трябва да идем там, където тези огньове на опустошението горят моя нос! Наистина ли се налага да отидем, сихди?

— За теб не, но за мен — да!

— Аз също ще тръгна, та ако ще хиляда пъти да се задуша! Вярно, един ден, когато трябва да давам отчет, моят нос ще ме обвини в насилственото си затриване и аз ще има тежко да се кая, задето съм го уморил, ала щом ти ще вървиш напред, аз няма да остана тук я. Какво ли може да горят ония нещастници там?

— Предполагам, че подхранват огньовете с обвивките на труповете, сиреч с ковчезите и саваните, които са просмукани от разложението на покойниците и затова разнасят тази непоносима смрад.

— По-голям серсемлък не може да има.

— Не е серсемлък, Халеф. Тъй като техните деяния много вероятно се боят от дневната светлина, те се нуждаят от осветление и трябва по-късно да унищожат всичко, което може да доведе до разкриването им. Двете цели постигат, като горят ковчезите. Само как издържат на тази невъобразима воня, ми е непонятно. Трябва да вземеш предвид, че те се намират в непосредствена близост на тези зловонни останки, докато ние идваме с вятъра и сега се наслаждаваме на само една нищожна част от блаженството, което ни чака там.

— Иде ми да напълня Ефрат с изплакани сълзи, защото сърцето ми стана по-тежко от всички тия купища отломъци и развалини. Ама никой не може да избегне онуй, което лежи пред него, нека си съберем целия кураж на душата и всичките налични сили на духа и навестим тая десетхилядократна Геена на дяволска миризма. Напред!

Хаджията поиска да тръгне начело, ала аз го дръпнах зад мен и предупредих:

— Ще останеш зад мен и няма да вършиш нищо, което не съм ти разрешил. Ако не се ръководиш точно по мен, не отговарям за нищо. Не бива да се оставим да ни видят и трябва да си потърсим прикритие. Ето защо ще се промъкнем вляво тук в лабиринта от развалини и ще го следваме, докато достигнем огньовете. Сега ела!

Наоколо лежаха множество големи фрагменти зидария, състояща се от все още здраво споени от асфалтов кит тухли. Можехме много добре да се прикриваме зад тях. Ту вървейки или скачайки, ту шмугвайки се или пълзейки, ние се придвижвахме напред — вдясно от нас се простираше тъмната открита пустиня, а вляво се издигаха заплашителните исполински останки на Вавилонската кула, в чието подножие лежаха срутили се късове от зидове с височината на къща. Между такива отломъци горяха огньовете. Бяха три и ние скоро стигнахме толкова близо, че можехме ясно да различаваме човешките фигури. Наистина, колкото повече напредвахме, толкова повече нарастваше непоносимостта на вонята, и когато накрая бяхме приближили дотолкова, че можехме отчетливо да разбираме всяка дума, имах чувството, сякаш цялата ми вътрешност искаше да се преобърне. Трябваше да призова всичките си сили, за да предпазя едно могъщо изригване на погнуса.

За щастие вятърът гонеше гъстите валма пушек, който при спокойно време щеше да надвисне над нас. При непостоянната светлина на трепкащите огньове движещите се насам-натам фигури създаваха впечатление за някакви дяволи, дошли да приберат душите на мъртъвците от ковчезите, за да ги предадат на преизподнята. Защото наистина бяха ковчези, които разбиваха и къртеха един подир друг. Развиваха дългите, мумиеобразни вързопи, за да се доберат до труповете. Изброих над трийсет мъже, които се занимаваха с тая ужасна работа, и то по начин, даващ да се разбере, че имаха голяма практика в нея. Дървенията на ковчезите биваше трошена с крак, за да служи за гориво. Завивките и рогозките, изпълнили вече целта си като обвивка на труповете, отиваха по същия път.