Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Сихди, не бълнувай! Ти искаш да съединиш неща, които не си принадлежат!

— Откъде знаеш, че не си принадлежат?

— Според описанието на бинбашията хапусът е бил по-нависоко, отколкото се намираме сега.

— Да, тук на това място. Но там пред нас, между двата ъгъла, купчината отломъци се изкачва кажи-речи на един етаж и… погледни нататък! Забелязваш ли дупките, които водят в проядения зид?

— Хмм! Удивлявам се, че канафид са изровили точно тук един ходник, от който се нуждаеш.

— Аз съчетавам обстоятелства, които вероятно са напълно свързани едно с друго, и утре ще изследвам този двор малко по-подробно, отколкото е възможно сега. Трябва да побързаме, защото до десет минути ще е съвсем тъмно.

— А скривалището за жребците?

— Е намерено. Ще ги докараме тук.

— Това си помислих и аз. Те ще трябва да се покатерят малко, наистина, но сетне ще се чувстват тук сигурно като в скута на Ибрахим. Хайде да отидем да ги доведем!

Десетте минути не бяха още изтекли, когато ние подслонихме животните в двора и навестихме отново бивачното място, защото оттам най-лесно можехме да забележим евентуалното приближаване на непознатите. Вечерникът се бе надигнал. Той повяваше от северна посока и това ни беше приятно, понеже щеше да ни донесе шума от стъпките на хората при канала, в случай че хранеха намерението да дойдат до руините. Така минаха може би два часа и ето че Халеф започна нещо да пухти и да си мърмори кисело, докато накрая попита ядосано:

— Помирисваш ли нещо, сихди?

— Да — отвърнах, понеже и аз бях направил същата констатация.

— В носа ми започва да се развива някакво болезнено-неприятно усещане, а диреците, крепещи здравето на обонятелните ми нерви, май се канят да се разлюлеят. Аз мисля… ах… нбах… пшах… пфу! Ама то става все по-лошо! Това вече не е миризма, а пъклена воня, досущ сякаш някой керван с трупове минава оттук.

— Той като че наистина се задава.

— Кой…? Какво…? Керванът с труповете?

— Да, макар и не толкова голям като оня, дето го видяхме навремето. По мириса ясно се усеща, че приближава. Затули си носа, но толкова повече си отвори ушите! Чуй!

Доловихме стъпки, които минаваха недалеч от нас. Прозвучаха заповеди, а после отново стана тихо.

— Слава на Аллах, че отминаха! — отдъхна облекчено Халеф. — Вятърът разнесе ароматите им и сега отново можем да дишаме спокойно.

— Ти можеш да го сториш! Аз ще се насладя по-дълго на благоговението, защото искам да ги последвам. Трябва да разбера кои са хората и какво ги води насам.

— Ох, сихди, остави ги да правят каквото искат! Каква полза може да ти донесе, ако очите ти ги видят, а носът ти заболее завинаги и стане злочест?

— Здравословното състояние на моя нос засега трябва за съжаление да ми остане безразлично. Аз съм убеден, че действително се касае за очакваните от Сефира трупове, и бих желал да знам как стои работата с тях.

— Никак, освен че са обикновени трупове, които трябва да бъдат откарани до Кербела или Неджаф Али.

— Не! Пратеникът, който говореше за тях, натърти думата по особен начин. Пък и обикновените трупове биват превозвани по обичайния път, а не толкова тайно по Ефрат, навътре по канала, че и после на ръце насам.

— Значи наистина се каниш да идеш след тях?

— Да.

— Тогава няма да те пусна сам. Ще те придружа.

— Не е необходимо. Аз нямам нужда от теб.

— Да не би ти да искаш да вдъхваш шейтанската воня, докато аз тъна тук в наслада на най-благодатния, най-чист въздух? Аз съм тръгнал да яздя с теб и ще преживея всичко, което те сполети. Значи и сега трябва да си имам свой дял от този ощастливяващ дар на разложението. Ако не ме вземеш по свое желание, ще хукна тайно подире ти. Можеш да разчиташ на това!

— Не ми е приятно, Халеф, че искаш да тръгнеш с мен!

— Но защо?

— Възможно е да се наложи да се подхвърля на опасности, които на теб…

— Да се подхвърлиш на опасности? Ти? — пресече ме той. — И аз да те оставя без крепкостта на моята закрила? Наистина ли изискваш това от мен, сихди?

— Да.

— В такъв случай те уверявам, че ще тичам подире ти, та дори ако десет хиляди дяволи са протегнали кокалести лапи към теб.

Понеже беше толкова твърд в намерението си, трябваше да се съглася с него, защото наистина бе в състояние да изпълни замисъла си и да ме последва без разрешение. Така че отстъпих.

— Щом като настояваш по този начин, няма да се противя повече и само пожелавам да не ми дадеш повод за упреци. Ела, трябва да отнесем пушките при конете!