Карл Май - Край развалините на Вавилон

Много скоро забелязахме, че приближават. Тъй като от такова разстояние не можехме да бъдем съгледани, постояхме още известно време. После трябваше да напуснем мястото, иначе не бе изключено да ни открият. Докато се спускахме, Халеф каза:

— Сихди, споходи ме една мисъл. Ама дали е правилна, не знам.

— Е?

— Мисля си за това, което казаха пратениците на Сефира, а именно че по Ефрат ще бъдат спуснати трупове.

— И аз се замислям за същото, макар да не намирам причина да приема, че се касае за тези трупове.

— Но имай предвид, че ако предположението е правилно, ще си имаме работа със Сефира!

— Действително го имам предвид.

— Трябва да бъдем предпазливи. Мястото, където се каним да бивакуваме, лежи откъм страната на руините, а тези хора ще се упътят натам.

— Ако изобщо дойдат, да, наистина. Сега трябва спокойно да изчакаме и видим дали е такова намерението им. Според начина, по който се движат, тези плавателни средства не са лодки, а малки келлеки, и хората ще гребат до края на канала. Какво ще стане после, ще узнаем. Те може да възнамеряват нещо, което ги води само до онова място, не по-нататък. Но може и да са натоварили келлеките с предмети, които трябва да бъдат отнесени в руините. В този случай правото направление ще ги води към нас, което още далеч не означава, че ще стигнат точно мястото, където се намираме. Ние ще бъдем нащрек и трябва да се погрижим поне за конете да открием някое местенце, където да не са съвсем така без прикритие.

Като стигнахме долу, тръгнахме край подножието на руините и не след дълго забелязах нещо, което привлече вниманието ми, макар да не беше сякаш свързано с намерението ни да потърсим някое закътано място за конете. Там имаше един голям хлабав куп отломъци, състоящ се от изветрели доби, които се бяха свлекли отгоре. По насипището се изкачваше от мястото, където стояхме, една незначителна диря. За чифт изострени в прериите и девствените гори на Америка ловни очи тя беше достатъчно ясна. Аз попитах моя дребен хаджи:

— Виждаш ли тези следи, Халеф?

— Следи? — запита той учуден. — Не забелязвам нищо. Що за хора ще са се изкачили там горе?

— Не се касае за хора, а за животни, които тук честичко бродят нагоре-надолу.

— Да не би да са лъвове! — ухили се той.

— Е, не. Това са дребни животинки, които си имат тук една често използвана пътека.

— Възможно! Аз не виждам нищо. А и разходката на тези неизвестни животни може да ни е безразлична. Хайде, сихди, да продължаваме пътя си!

— Не. Ние търсим скривалище, а животните, които се движат тук, са диви. И понеже дивите животни си имат тайни леговища, ще последваме дирите.

И тъй, изкачихме халдата и стигнахме до едно невидимо отдолу място, където нещо като просека водеше към стената на руините и дори, изглежда, продължаваше през зида. Дали тук някога е имало порта, или зидът на това място бе изветрял по особена причина и се срутил, не можеше да се установи. Но пролуката беше достатъчно голяма да пропусне и конете. Навлязохме в нея. Тя водеше през грамадни маси тухли в едно четириъгълно вътрешно помещение, което най-добре би могло да се сравни с така наречения осветителен двор, макар да не забелязахме прозорци, откриващи се към него. Ограждащите зидове бяха на много места проядени и порутени, а основата се състоеше от рохкав тухлен прах, дълбоко погребал тук етажите.

В този вътрешен двор бе по-тъмно отколкото вън, ала въпреки това видяхме екскрементите на животните да лежат в големи количества наоколо и сега открихме също от какъв вид бяха те. Тук бе очевидно тяхната площадка за битки и игри, защото съгледахме навред големи кичури четина и иглички, изтръгнати и пречупени от победените.

— Машаллах! — възкликна Халеф. — Ние май открихме един Сук ел Канафид [165] Сук ел Канафид — Събор на бодливите свинчета — б. а. . Не мислиш ли същото, сихди?

— Да — потвърдих. — Този дълбоко скрит двор, в който навярно от хилядолетия не е стъпвал човешки крак, подхожда изключително добре за тези нощни бодливци. Тук те лесно могат да ровят в меките купища и разпадналите се до прах зидове своите ходници, които често са много дълбоки… аа, тук се сещам за помещението, в което е бил запрян бинбашията. Той каза, че там имало бодливи свинчета. По-нататък спомена една купчина пръст в ъгъла, а аз бях склонен да приема, че тази купчина се е състояла от разложени тухли, през чийто прах животните са могли лесно да проникнат. Там значи е имало за тях ходник. Дали е бил достатъчно широк и за хора? И дали не излиза в този двор?