Карл Май - Край развалините на Вавилон

Най-ужасното, което можеше да се предложи на окото, бе състоянието на труповете. Е, да, ако бяха здрави и вкоравени като мумии, то зрелището може би щеше да възмути само душевното ми, но не и физическото състояние. Но останките представляваха, да се абстрахираме от костите, една полутечна маса, която… но по-добре да си мълча!

Не е за разправяне по какъв начин тези негодяи се отнасяха с човешките останки, предназначени за Кербела и Неджеф Али. Близките на мъртвите е трябвало да заплатят големи суми, за да изпълнят последното желание на покойниците да бъдат погребани на някое свято място, а сега тези се отнасяха с тленните им останки по начин, който бе жестока гавра с поетите задължения.

Докато наблюдавахме гнусното деяние, направихме фрапиращата констатация, че ковчезите и денковете съдържат не само трупове, а и различно оформени, по-големи или по-малки вързопи, които биваха изваждани много внимателно, измивани и после слагани малко встрани един до друг. Съдържанието на тези вързопи значи трябва да бе по-ценно за хората отколкото поверените им трупове. В какво се състоеше то? Този въпрос ни завладя живо и може би беше даже от значение за нас. Понеже не бе възможно от формата на пакетите да се разбере какво е съдържанието, то не ни оставаше нищо друго, освен да продължим наблюденията си и спокойно да дочакаме какво ще се случи.

Лицата на хората бяха осветявани по такъв начин, че можехме ясно да ги различаваме, но сред тях не се намираше някое, което вече да сме виждали. Така жадуваното от мен очакване да намеря тук Сефира не се оправда.

Въпреки бързината на тези хора мина доста време, преди ковчезите и денковете да бъдат отворени и цялата пропита от трупната каша дървения и друга там материя да бъде запратена в пламъците. Накрая бе струпан един голям куп от сухи тамарискови храсти и след като бе запален, хвърлиха в него търкалящите се наоколо части от кости. И понеже по тях все още висяха парчета полуразложена плът, вонята стана сега толкова пъклена, че бе невъзможно да издържим по-дълго. Ние се изтеглихме много далеч, докато стигнахме до въздух, който поне можеше да се вдишва, без да предизвиква повръщане.

Какво ставаше още при огньовете, не бяхме в състояние да наблюдаваме, защото лежащият помежду ни зловонен пушек бе толкова гъст, че те ни се явяваха като малки сивомъгляви точки. Халеф даваше простор на своята напираща вътрешност с такова ревностно кашляне и кихане, че трябваше да го предупредя за предпазливост.

— Предпазливост? — попита той възмутен. — Ти изискваш невъзможното от мен, сихди! Във всеки случай е съвсем все едно дали ще се задуша предпазливо или непредпазливо. Как може човек да мисли за предпазливост, когато носът му е заврян в най-дълбоката провала на Джехенната [166] Джехенна — преизподня — б. а. , пък останалото тяло пребивава още на земята?

Ако аз бях Шейтана и трябваше да измисля за обичайните си прокълнати души най-ужасните мъки, то щях да им отредя да хвърлят в огъня труповете на персийски шиити и да вдишват уханието на тези отцепили се от Суна хора. Казвам ти, няма да ме заведеш там, дето сега бяхме, преди тази смрад на вмирисаното отчаяние напълно да се е разкарала!

— Аз ли настоявах да ме придружиш? Или ти по-скоро ме принуди да те взема с мен?

— Да, аз самият съм си виновен, сихди, задето цялото ми същество се намира в едно гръмко негодувание. Сега на никоя сила на земята няма да се удаде да ме примами още веднъж там, където погибелта на всички нерви на уханията зее насреща ми!

— Значи ще ме чакаш тук?

— Да те чакам? Как тъй?

— Веднага щом се разсее най-гъстият пушек, аз пак отивам.

— С ума ли си, сихди? Помисли какво правиш! Ако ти следствие тази ужасяваща миризма се обърнеш така, че вътрешната ти страна да дойде навън наопаки, то напразно ще очакваш от мен сръчността да се заема за по-нататъшния ти живот с нужното обръщение!

— Не се и съмнявам. Но въпреки това трябва да отида пак, ако искам да знам какво ще се случи.

— Не можеш ли и по-късно да го узнаеш?

— Не. След като приключат, хората няма да се бавят безполезно нито миг, а веднага ще се отдалечат. Аз трябва да ги последвам, за да видя накъде ще се насочат.

— Няма ли да е по-добре да ги оставим да си тичат накъдето си щат?

— Не. Аз искам да науча не само днешната им цел, но и нещо друго.

— Сихди, не ми се сърди, ако те запитам дали това не е едно, макар и много куражливо, любопитство от твоя страна?