Карл Май - Край развалините на Вавилон

Казах на Амуд Махули, че сега се отдалечаваме, но скоро ще се върнем. Той междувременно може да поговори със Сефира с «езика на тоягата». После се качихме на конете и потеглихме.

Вярно, мисълта, че можех да се осведомя от пишкхидмет баши беше близо до ума, но той едва ли щеше да може да ми даде определен отговор, тъй като не познаваше местността. Нападението се бе състояло през нощта, а къде бяха замъкнати труповете, това беше въпрос, на който нямаше да е в състояние да отговори. Сметнах за най-добре да се осланям на самия себе си. Халеф също можеше да ми е малко полезен, защото не беше следотърсач. Бях го взел със себе си, за да го отдалеча от мястото на пердаха.

Като яздехме покрай руините в северна посока, откъдето бяхме дошли, аз непрестанно оглеждах земята, за да открия следите на кервана. Намирах ту нашите, ту други, но не тези, които търсех. После поехме на изток, пресичайки дирята на контрабандистите, която идваше откъм канала, и отново се натъкнахме на отпечатъците от Карван-и-Пишкхидмет Баши. Сега ми беше ясно, че нападението се е състояло не тук на север, а южно от сегашния ни бивак. Керванът е бил преведен от Сефира през мястото, където се намираха подземните помещения. Щеше да е, наистина, много непредпазливо от негова страна да се нахвърли върху него точно там, защото би трябвало да си каже, че при всички случаи ще останат следи. И тъй, обърнахме конете и ги подкарахме обратно.

Когато приближихме лагерния плац, предводителят на бедуините ни подвикна подигравателно:

— Ее, къде лежат убитите, които търсихте? Вашата голяма мъдрост сигурно ви ги е посочила!

Той следователно беше отгатнал намерението ни и мислеше, че след тази напразна езда ще слезем от конете и ще останем тук. Аз не отговорих, но на дребния хаджи беше невъзможно да премълчи. Той му подхвърли на минаване заканата:

— Идваме само за да ти кажем, че за всеки намерен мъртвец ще получиш при връщането ни пет удара по ходилата!

Така беше, както си го бях помислил. Следите на кервана водеха оттук нататък и съвпадаха с тези на връщащите се разбойници. След приблизително пет минути престанаха и ние се намерихме на обилно напоеното с кръв място на нападението. Тук имаше, наистина, дълбоки отпечатъци от крака и копита, но почвата не беше изпотъпкана и разровена, както е неизбежно при битка. Персийците се бяха оставили да бъдат изклани без съпротива — страхливи хора, които бяха притежавали също толкова малко смелост като своя господар.

Мястото лежеше на приблизително двеста метра от стръмно изкачващите се тук руини и водещите нататък стъпки се бяха отпечатали толкова дълбоко, че казах на Халеф:

— Труповете са отнесени там зад зидовете.

— По какво съдиш? — попита той.

— Ако отидеш без товар дотам, отпечатъците ти ще бъдат много по-слаби от тези. Стъпките са по-дълбоки, защото негодяите са носили мъртвите.

— Ще ги намерим ли?

— Разбира се. Мъртъвците не са духове да изчезнат безследно. Ела!

Отсреща видяхме, че дирите свършваха при струпани на висок куп тухли до един зид, чиито отделни камъни още бяха свързани с асфалтов кит. Поради разстоянието ние преди малко не бяхме могли да го отличим от зидовете. Слязохме и веднага щом отстранихме малко трошляк, открихме едно широко, но само на половината на човешки ръст високо отверстие, което водеше полегато надолу към вътрешността на зидарията. Пропълзях вътре и усетих силен мирис на гнилота и същевременно онзи лъх, който не можеш да сбъркаш и който сочи за наличието на трупове дори когато смъртта е настъпила едва преди броени часове.

Като се прибутвах напред, предпазливо опипвайки на всички страни, забелязах, че таванът продължава в хоризонтална посока, докато подът слизаше и по тоя начин галерията ставаше все по-висока. Придвижвах се по пясък. Стените и таванът бяха гладки, не напипвах никакви фуги между отделните камъни. Ако този факт се обясняваше с асфалтов слой, то така наречената от мен галерия трябва да е била канал, който е имал за цел да снабдява вътрешността на Бирс Нимруд с вода от някогашното корито на Ефрат. Навяваният от западния вятър пясък полека-лека е издигнал дъното и почти засипал излаза на канала. Така си обяснявах наличието на пясък във вътрешността, който все повече намаляваше с проникването ми навътре, така че скоро вече не бе необходимо да пълзя и можех да ходя изправен.

Бях изминал може би четирийсет метра, когато пясъкът свърши и аз стоях върху гладко асфалтирано дъно. Кракът ми се натъкна на някакъв предмет. Наведох се да го проуча и напипах голо човешко тяло. Тогава се сетих, че все още имам у себе си свещ и също кибритат [292] кибритат — кибрит — б. а. .