Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Жалко, много жалко! Ама знам си, ти хубаво можеш да отреждаш такива наказания, но да присъстваш не желаеш. Можеш обаче съвсем спокойно да се отдалечиш, защото изпълнението се намира в най-добрите ръце!

Бях убеден в истинността на тези думи също както в това, че бинбашията чудесно се бе възползвал от отсъствието ни да се занимава със Сефира, защото този лежеше сега с потрепващи крайници на земята като свит на кълбо таралеж и издаваше почти непрекъснато скимтене. Сега чувстваше онова, което не бе искал да признае — началото на предречения наказателен съд. Амух Махули сигурно мислеше, че ме е жал за бития негодник, защото попита:

— Лицето ти е толкова сериозно и строго, ефенди. Може би смяташ, че сме били твърде щедри с бастонадата към него?

— Не, бинбаши, не смятам. Но когато видя някого, който бива наричан човек, наистина, но не е, това ми причинява горчива болка. Погледни го само! Този мъж също е бил създаден, за да бъде Божие подобие. Но какво е станало с този образ на Всемогъщия и Вселюбещия? Най-нисшата и грозна твар не въздейства така отблъскващо както едно такова противно създание, което също като нас носи в себе си призванието да сподели Божието небе.

— Той никога няма да го достигне, никога, никога! Та нали чу думите от устата му, при които твоето ухо сигурно те е заболяло също така както мен моето. След като бяхте тръгнали и ние го натъкмихме в положение за бастонада, чухме слова, по-безбожни от които не могат да бъдат намислени дори в Геената. Този мъж е изгубен за цялата вечност. Ако съм чул право, ти сега имаш намерение да яздиш към пашата?

— Да. Не мога да остана тук и да стана свидетел на новия пердах.

— Ще му доложиш ли какво се случи снощи тук?

— Да.

— Мога ли да заключа от думите ти, че си доволен от мен?

— Ти се прояви като съобразителен и благонадежден офицер и аз много се радвам, че ще мога да кажа това на Осман паша.

— Слава на Аллах, но също и на теб! Бива ли да споделя с теб една мисъл?

— Казвай!

— Аз винаги съм се старал да изпълнявам своя дълг и да бъда добър човек. Често ми е било много тежко, като виждах, че този стремеж ми носи само несгоди, докато други, на които благодарение на Аллах не лежеше на сърце, биваха зачитани преди мен и бързо преуспяваха. Трябваше непрестанно да се боря с моето сърце и фукарлъка си и накрая се помирих, че предопределението ми е било да вървя в живота в тъжната компания на неизпълнени желания. Ти си християнин и следователно няма да се почувстваш докачен, ако ти кажа, че за мен късметът, на който учи нашият ислям, е ужасен. Той омотава своите неразкъсваеми върви около човека, около неговото тяло и неговата душа; държи го здраво на мястото, където го е захвърлил. Нека този си се старае, блъска и се труди с всички сили, нищо няма да му помогне и да му донесе полза; той лежи на земята и не може да се изправи, защото железният юмрук на късмета, вкопчен в неговия врат, го натиска надолу. Така полека-лека отмират всички желания и надежди; вярата в самия себе си и едно по-добро бъдеще е изгубена и човек се снижава до положение на безволев роб на съдбата, която го тегли напред-назад с неразкъсваеми сиджими като фигурите в някой Карагьоз оюну [295] Карагьоз оюну — турска игра на сенки — б. а. . Успяваш ли да вникнеш в мисълта, ефенди?

— Много добре.

— Една такава сянка бях до днес аз. Чувствах юмрука, който ме държеше надолу, и не можех нищо да сторя. Бях скъсал с живота и приковал своите въжделения, своите желания в най-дълбоката си вътрешност. Знаех, че за мен няма вече упование, няма смисъл, няма цел. Но ето че дойде ти и всичко неочаквано стана другояче. За мен изгря слънце и се събудиха хиляди цветя и цветове. Почувствах, че не съм мъртъв, а живея. Ти ме освободи от робството; ти… о, ефенди, не знам как да се изразя. Най-добре ще е да кажа, ти победи моя късмет и го направи завинаги безвреден за мен. Грях ли е, дето така мисля и говоря?

— Не. Късмет няма. Аллах не е тиранин, който потиска своите поданици, а любящ отец, който има не роби, а чада и те волно и радостно могат да избират своите пътища.

— Това ли е учението на твоята вяра, на твоето християнство?

— Да.

— Тогава вие християните сте по-щастливи от нас! Трябва да ти направя едно признание, но те моля да ми повярваш, че не искам да те лаская! Представи си една далечна страна в Юга, където има само черни хора! Ти си бил много години там и през това време също си станал черен. Живееш като черен, ядеш и пиеш като черен, мислиш и чувстваш като черен, но дълбоко във вътрешността ти живее съзнанието, че не принадлежиш към тези черни, както и копнежът да се избавиш от това състояние. И ето че ненадейно идва един бял. Целият свят му се диви, не може да го проумее, удивлява се на неговия цвят, на неговата фигура, на походката, на гласа, на словата му. Но на теб той веднага е ясен. Ти го обикваш още от първия миг, сърцето ти бие за него и забелязваш с блаженство, че той те отличава от всички други и се задържа при теб повече отколкото при тях. Чувстваш, че мястото ти е при него, че щастието ти се състои в това да се научиш да мислиш и чувстваш като него. Отдъхваш си след един тежък задух. Душата ти е облъхната от живот, от една неочаквана пролет и в теб израства с голяма мощ и неотразима сила убеждението, че всичко, живяло като скрит копнеж в твоята душевност, сега ще намери своето изпълнение. Ефенди, схващаш ли какво ти казвам?