Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Всичко ли му каза, сихди?

— Всичко, което трябваше да знае, иначе нищо. Недей говори за силлан, пръстените и другите тайни!

— Ще се пазя! Любопитен съм дали ще открие входа.

— Аз съм убеден, че няма да намери мястото. За тая цел се искат по-други очи от неговите.

Скоро си показа, че имах право. Когато стигнахме горе и аз казах на Осман паша, че се намира съвсем близо до затвореното сега отверстие, той дълго търси, но без успех. Накрая изгуби търпение.

— Човекът, нагодил тук тухлите, е процедирал изключително грижливо. Не откривам нищо, трябва да ми покажеш мястото.

Сега се обръщаше към мен на «ти», понеже заради Халеф говореше арабски. За отстраняването на първата тухла си послужих с острието на ножа, вкарвайки го в цепнатината. Другите после можех да вземам с ръка. Слагах ги една до друга така, че при затварянето на отвора да не могат да бъдат разменени. Осман паша наблюдаваше с напрегнатост, която непрекъснато растеше, докато свърших и можа да надникне в ходника.

Бяхме взели със себе си свещи. Понеже те се оказаха недостатъчни на пашата, занесохме после всички намиращи се в нишата лампи долу в помещенията и ги запалихме. Какви очи облещи само офицерът, когато стъпи там и прелетя с бърз поглед всичко, което бе наместено в тях! Вече изобщо не излезе от удивлението.

— Прав беше! — призна. — Тук е струпано огромно състояние. Кой би го помислил!

— Един го е знаел — забелязах аз.

— Кой?

— Моят стар бинбаши от Багдад, за когото ти разказах.

— Да, правилно! Трябва строго да го накажем.

— Да го накажете? Защо?

— Защото не е донесъл на властите за този склад.

— Дозорца не е можел да го стори, тъй като се е обрекъл с клетва да мълчи. Вместо наказание той заслужава по-скоро високо възнаграждение, защото единствено на него дължим откриването на това място. Най-малкото, но наистина най-малкото, което сме длъжни да направим, е да му възстановим сумата, която Сефира му е взел чрез изнудване.

— На колко е възлизала?

— Не знам. Той не ми я каза, а аз сметнах за неучтиво да го питам.

— Значи действително възнаграждение вместо наказание?

— Да. Ще ти разкажа, без негово разрешение, наистина, неговото вълнуващо, злощастно минало. Тогава ще разбереш моето застъпничество и съчувствието ми към него. Той е бил християнин и станал офицер на падишаха, защото…

— Добре, достатъчно засега — прекъсна ме Осман, долавяйки възнамеряваното от мен сравнение. — След това ще ме осведомиш подробно. Сега ми стига, че се застъпваш за него. Ти прехвърляш на него заслугата за откриването на това място, но ти самият си човекът, на когото го дължим. Аз следователно ще взема под внимание твоето приятелство и усилията ти за него, както ти желаеш и го заслужаваш. Но за възстановяването на неговата загуба се нуждаем от пари. Не каза ли, че имало и такива?

— Да, там, в раклата. Ела, моля!

Извадих ключа и я отворих. Това беше мигът, когато смайването на генерала стигна връхната си точка. Мина доста време, преди да съумее спокойно да разгледа и проучи съдържанието на стария сандък. Той оцени най-напред парите. Сумата беше много висока. После се зае с накитите и камъните.

— Не мога достатъчно да се надивя! — извика. — Тоя Сефир трябва да е бил убеден, че откриването на това място е абсолютно невъзможно. Нямах си понятие, че контрабандата се върти с такъв широк размах и че е толкова доходен занаят. Бих желал да знам дали мошеникът е трупал тук цялото си състояние, или има и още такива хранилища!

— Може би ще научим нещо по въпроса от някого от пленените контрабандисти. Не мисля, че Сефира е единственият «предприемач» от тоя сорт. Вестителят, когото той вчера, или по-точно снощи, изпрати до санджаки, вероятно също е вземал участие. Може би компанията е оглавявана от инвеститори и високопоставени хора. Аз си имам моите предположения.

— Които ще те помоля да споделиш с мен. Колко добре, че никой освен вас не е намерил това място! Той нямаше да каже нищо. Изкушението да си присвоиш тези неща е почти непреодолимо!

— За нас не! — вметна Халеф. — Позволявам си само съвсем късата забележка как би се зарадвала Ханнех, щастието на моя живот и най-велелепната роза сред всички цветове на цветното царство, на гривната, дето лежи там до дясната ти ръка. Нека ти каже сихдито!

— Коя гривна? Тази? — попита пашата.

— Да.

— Ханнех се казва повелителката на твоя харем?

— Да. Тя е блаженството на моите очи, душата на моето тяло, слънцето на моите дни…