Карл Май - Край развалините на Вавилон

— … един заслепен човек — продължих, — към когото аз изпитвам…

— Всичко, всичко свършва! — извика той отново.

— … към когото аз изпитвам състра…

— Всичко свършва, всичко, всичко, всичко! — изрева с цялата сила на гласа си. — И това е голямо щастие за вас, най-презрени от всички кучета! Заради вас бих желал то да не свършваше. Вие щяхте да бъдете прокълнати, както никой още не е бил проклеван. В отвъдното щеше да ви…

Сега последваха проклятия, които не могат да бъдат възпроизведени. Понесох ги, защото съзнах, че щеше да е не само безполезно, но и смешно да проявяваш все още съчувствие към него. Когато избълва гнева си, той заплю мен и Халеф като най-близкостоящи до него и заключи с думите:

— Така, както сега, би трябвало да бъдете оплювани и презирани от всички хора и през цялата вечност!

Не обърнах внимание на по-нататъшните му хули, а отвърнах:

— Сега ще постъпим с теб съгласно собственото ти гледище: със смъртта всичко свършва. Щом в отвъдния живот за теб няма наказание, то в земния не бива да пропуснем нито миг да ти отдадем каквото заслужаваш. Преди това обаче искам да те запитам къде са труповете на избитите членове на Карван-и-Пишкхидмет Баши?

Той не отговори и след като повторих въпроса. Отправих го към пленените гхазаи, но със същия неуспех. Ето защо се обърнах към онзи, когото смятах за техен предводител, понеже той бе прибирал парите от оценката на отделните предмети от плячката, неговият единствен отговор се състоеше в една оскърбително-подигравателна гримаса.

— Ще наредя да ти отворят устата с камшика! — заплаших.

— Посмей само! — извика оня. — Ние сме свободни бедуини и не позволяваме да ни удрят. Освен това сме честни хора и не знаем защо ни плениха и вързаха!

— Честни хора? А пък се представяте за солаиб! И седяхте там при огньовете и се пазаряхте при всяко отделно парче относно възнаграждението ви за убийството!

— Това е лъжа!

— Аз ви наблюдавах и чух, това е достатъчно! Та кажи къде са труповете?

— Не знам нищо за някакви си трупове! Ако има трупове, търси си ги сам!

По подигравателната му физиономия можеше да се различи убеждението, че няма да ги намерим. Ето защо отвърнах:

— Ще ти докажа, че е много лесно да ги открия, но тогава въпреки всичко ще те принудя да ми кажеш къде сте ги замъкнали. Камшикът ще те направи разговорлив!

— Няма да посмееш да го извършиш! Цялото ми племе ще си излее гнева върху теб и ще ти въздаде сто удара за всеки един!

— Нареди да го пердашат, нареди да го пердашат! — викна ми бинбашията. — Преди туй обаче позволи Сефира да получи каквото му се подобава!

— Нямам нищо против, но очаквам, че ще спазите едно условие, което непременно трябва да поставя.

— И то е?

— Бийте го, колкото си щете, но само не до смърт! Ние трябва да го предадем на пашата, а съм убеден, че той ще си вземе обратно утвърждението за повишението ти в чин, ако не го получи жив.

Това предупреждение имаше за цел да предпази израждането на наказанието в изстъпление или жестокост. И офицерът побърза да даде уверението:

— Бъди спокоен, ефенди! Да бъде бит до смърт, за този негодяй ще е незаслужено благодеяние. Толкова кратко неговото наказание не може да бъде. Но ти знаеш, че в махкеми той поиска бастонадата за теб, така че сега самият трябва да я получи. Разрешаваш, нали?

— Да.

— Само бастонадата? — попита Халеф. — Аз мислех, че моят курбач ще говори с него! Ох, сихди, ако знаеше колко е голяма болката на разочарованието, което ми причиняваш! Мислех си, че ще мога веднъж ей така от дън душа да размахам моя курбач, а сега ще трябва да се задоволя с малкото мизерни удара, които изобщо не могат да го заситят! Ако оставяш големите си обещания да бъдат следвани от такива малки изпълнения, то ще съм принуден да те сметна за някоя голяма, ама празна кесия, с която нищо не можеш да захванеш… накъде се каниш да вървиш, сихди? — прекъсна се той бързо, като видя, че се готвя да тръгвам.

— Искам да потърся труповете на избитите. Това е една хуманна задача, а не работа за паплач.

— Вземи ме с теб! Ние трябва да докажем на Сефира и гхазаи, че хич не се нуждаем от техните сведения, а самите сме си достатъчно умни да научим каквото искаме. Погледни! Аз затъквам курбача в пояса и следователно се отказвам да изпиша по гърба на Сефира свидетелството за неговото морално падение. Раншният кол агаси и сегашен бинбаши все ще съумее да се погрижи да не му бъде дадено по-малко, отколкото е редно.