Карл Май - Край развалините на Вавилон

Като оглеждах рязкото, зигзагообразно очертание на входа с неравномерни, навсякъде рушащи се ръбове и поставих отдолу нагоре една върху друга тухлите, не ми беше трудно да запълня отвора за толкова кратко време, сякаш често вече бях вършил тази работа. Като наместих затварящата тухла, за непосветения навярно щеше да е невъзможно да отгатне при оглеждане на зида, че зад това място има скрита галерия. Отделните фрагменти пасваха така точно помежду си, като че ръка не ги беше докосвала от строежа на Вавилонската кула. Хората, открили ходника и възстановили затварянето, явно са работили много предпазливо и старателно.

Колкото мен удовлетвори успешната работа, толкова Сефира бе изпълнен с ярост. Видях въпреки гъстия мустак, че устните му треперят от яд. Той на драго сърце щеше да даде с подобаващи думи простор на това чувство, но хаджията все още държеше камшика в ръка, и страхът от тази Омм ес Сефа [289] Омм ес Сефа — Майка на блаженството — б. а. , както обичаше да го нарича Халеф, го принуди да си затрае.

Сега беше време да напуснем височината и заслизахме надолу. Халеф вървеше отпред, аз отзад. Сефира крачеше по средата, наблюдаван зорко от мен. Когато стигнахме при войниците, новият бинбаши стана от мястото си и ми докладва:

— Ефенди, пратеникът отдавна замина за Хиле, като съм му заповядал да препуска с максимална бързина. Бива ли сега да наредя да докарат конете?

— Да. Аз междувременно ще отида да доведа мъжа, който ни придружи през нощта.

— Няма ли да е по-добре да пратя някой друг?

— Не, няма да го намери.

Тръгнах сам, защото не смятах за уместно и още хора освен него да научат мястото, откъдето се бях вмъкнал с камерхера в кулата. Когато отидох там, войникът лежеше на мекия куп и спеше. Аз го събудих и му заповядах да ме последва. Търкайки очи, той се заспуска след мен с препъване, лазене на четири крака и свличане по гръб. Умишлено не го поведох към равнината, а го помъкнах през останки от зидове и купища развалини, додето в съненото си състояние съвсем обърка посоката. Когато оставихме руините зад себе си, спря и погледна назад.

— Тоя обратен път беше лош, ефенди. Пътят през нощта беше по-добър. А там беше тъмно, дълго време не чувах и виждах нищо и накрая съм заспал. Къде бяхме всъщност?

— Би трябвало да знаеш! — отвърнах аз, доволен от успеха на хитростта.

— Не знам. Сега драпахме през такава бъркотия от стари боклуци, че не бих открил мястото, където спах.

— Никой няма да ти възложи да го търсиш, така че се успокой. Хайде да вървим!

Когато видяхме асакерите, разбрах че преди да сме стигнали при тях, ще се е случило нещо необичайно. Ускорих крачки. Забелязвайки ме, войниците отвориха кръга. Халеф тръгна насреща ми и извика:

— Сихди, представи си, келемето поиска да удуши кол агаси, дето сега е бинбаши!

— Кое келеме? Сефира?

— Да.

— Но как му е дошло на ума? Та той беше вързан и ръката му е ранена!

— С това раняване работата не стои толкова зле, както си мислехме. Той добре може да си движи пръстите.

— Но ръцете му бяха вързани на гърба, а при това положение едно такова нападение по мое мнение е напълно невъзможно!

— Сихди, те вече не му бяха на гърба.

— Че къде?

— Бяха свободни.

— Тогава ти пак си извършил някое от твоите своеволия. Халеф, Халеф, ти никога няма да се промениш!

— Ох, сихди, не пожелавай да стана друг! Та нали цялото ми сърце принадлежи на теб и ако това не бива да стане така, то ще трябва да те лиша от любовта и приятелството си, които красят и моя, и твоя живот. Моля те да повярваш, че аз съм си точно такъв, какъвто трябва да бъда. Ако смяташ, че съм извършил грешка, то се лъжеш.

— Но ти очевидно си освободил ръцете на главатаря на престъпниците?

— Само за миг.

— Защо?

— Исках да отмъстя за теб.

— Било е погрешно. Знаеш какво мисля за отмъщението. Един християнин никога не си отмъщава.

— Тогава няма да говоря за отмъщение, а за наказание.

— Ако някой човек трябва да бъде наказан заради мен, то аз мога да определя това, не ти. За какво всъщност искаше да го накажеш?

— Задето те е вързал там горе в хабса така сгърбен. Това трябва да ти е причинявало болки, които аз исках сега да го накарам и той да почувства. Ще се съгласиш, че си го е заслужил!

— Признавам, само че не биваше да действаш без мое разрешение.

— Ти отсъства твърде дълго, а в мен напираше желанието час по-скоро да засвидетелствам благодарността си на твоя мъчител. Ето защо наредих да му развържат ръцете от гърба, за да го вържа точно както той теб е бил стегнал. Идеята беше добра, няма как да не я одобриш.