Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Един радушен лъч от очите на твоята Ханнех е по-красив и хиляди пъти по-ценен от целия този безжизнен блясък!

Той дръпна бързо ръце и ме погледна топло в лицето.

— Това е много вярно, сихди! В очите, за които говориш, живее светлината на любовта, в сравнение с която това искрене тук е пълен мрак, незримата нова месечина. Аз съм по-богат, много по-богат от клетника, комуто принадлежат това злато и тези камъни. Аз не се разменям с него! Един весел смях от устата на моята Ханнех, най-прекрасната от всички жени, звучи по-красиво от звъна на тези монети. В нейните очи и нейната усмивка живее душа, а в тези мъртви съкровища няма… Аллах, какво виждам! Той беше бръкнал за нагледност отново в накитите и бе измъкнал първия, който му бе попаднал. Възкликът му насочи и моя поглед към предмета.

— Една картина, сихди, две картини! — продължи той. — Те трябва да са принадлежали на някой християнин, защото на мюсюлманина е забранено да кара да го изписват. И все пак облеклото на този мъж и тази жена е персийско. Погледни!

Той ми подаде миниатюрата, представляваща двоен портрет, окръжен от скъпоценни камъни. Когато погледът ми падна върху него, за малко и аз да надам вик на изненада. Аз познавах персиеца, чиито черти виждах пред мен. Не се касаеше за прилика, а това си беше той, безусловно беше той, а именно Джафар, с когото навремето се бях срещнал там отвъд океана, в Запада на Съединените щати. [285] Вж. Карл Май, Събрани съчинения, том 26, «Лъвът на кръвното отмъщение», повествованието «То-кай-хун». — б. нем. изд.

До него съгледах едно дивно красиво, ориенталско женско лице с тайнствени тъмни очи, но със загадъчни сфинксови черти, което веднага ме плени, не мъжа в мен, а душевния изследовател. Оригиналът със сигурност не беше някоя душевно занемарена в харема жена, а духовно значима личност. А когато се взрях по-внимателно, забелязах под двата портрета два ситни, изящно гравирани в златото на рамката надписа. Този под мъжкия портрет гласеше «Джафар мирза», а другият под женския — «Шахзадех ханъм Гюл».

Припомням, че ако думата мирза стои пред името, означава обща титла, която в Персия се дава на всеки образован мъж, но най-вече на учени, поети и т.н., примерно мирза Шаффи, известният приятел на Боденщет [286] Фредрих фон Боденщет (1819–92) — немски писател и преводач — б. пр. .

Стои ли обаче след името, означава ранг принц. При близките или кръвнородствени на шаха принцове се използва обръщението шахзадех. Ако след него стои ханъм — дума, окачествяваща дама, то се има предвид принцеса. От това следваше, че моят някогашен спътник Джафар беше принц, а другият портрет представляваше някаква родееща се с шаха на Персия принцеса. Съчетаването на двата портрета ме караше да предполагам близка връзка между двете личности. От какво естество беше тази връзка, не можех да зная. От обстоятелството, че бяха поискали да ги нарисуват, можеше да се заключи, че те стоят над обичайния начин на мислене, което при пътувалия надлъж и шир Джафар мирза не беше никакво чудо. При шахзадех ханъм следваше основателният извод, че тя е една от онези самостоятелни дами, пред които жителят на Близкия изток изпада в ужас. Ако вече у нас има особено звучене, когато говорим за «еманципирана жена», то това качество в Ориента изпъква още къде повече. Онази, която там успява да загърби всички традиции и съображения и да строши оковите на строго уединения женски живот, със сигурност е дарена с динамичен характер или има — ще помоля да си послужа с любимия израз на моя дребен Халеф — разни шеятин [287] шеятин — м. ч. от шейтан = дявол — б. а. в тялото. Оттам нежеланието на ориенталеца да превърне мира в харема си с една такава «дяволица» в тъкмо обратното.

Че принцесата се казваше Гюл, не бе нищо фрапиращо и все пак странно защо аз веднага си помислих за Гюл-и-Шираз. Може би това бе последица от впечатлението, което ми беше направил портретът. Сфинксоподобните черти извънредно много подхождаха на загадките, обграждащи тайнствената Роза на Шираз.

Всички тези мисли преминаха много бързо през главата ми и все пак за Халеф не остана незабелязано, че портретът е събудил необичайно внимание у мен.

— Ти гледаш така странно тези картинки, сихди — каза той. — Да не би да познаваш мъжа или жената?

— Говори тихо! — предупредих шепнешком, като мушнах находката в джоба. — Сефира не бива да чуе нищо. Персийците не се придържат към тълкуването на Корана, че е забранено изобразяването на хора и животни. Мъжа, когото портретът представя, ти също трябва да познаваш. Това е един персиец на име Джафар, който преди години е пребивавал при хаддедихните.