Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Да, ефенди, ще го сторя. А сега кажи какво ще правим!

— Аз и Халеф имаме тук горе още работа. Ти иди долу при хората си, за да насочиш цялото си внимание върху пленниците, защото е твоя отговорността да не липсва никой, когато пристигне Осман паша.

— Той ще дойде ли?

— Надявам се. Изпрати веднага един вестител на бърз кон при него в Хиле! той ще му бъде и водач.

— Ще пратя най-добрия си ездач. И още един въпрос, ефенди! Дали няма да ми се разсърдиш?

— Ти няма да питаш нещо, което да не ми хареса. Говори значи!

— Имам предвид обещанието, което даде на моите асакери…

— Аа, обещаните пиастри?

— Да. Не ми се ядосвай, задето ти напомням! От все сърце желая тази радост на войниците си. Аз съм радостен, нека и те бъдат весели!

— Това застъпничество може само да ти прави чест. В този случай пак ще ти кажа: каквото съм обещал, го удържам. Те ще си получат парите.

— Мога ли да го съобщя на хората си?

— Да.

— Благодаря ти!

Амуд Махули тръгна, но след няколко крачки се обърна и каза:

— Ефенди, ако в сърцата на всички християни живееха твоята любов и доброта, то вярата ти щеше да стане много опасна за нашата.

Сега започна да слиза надолу.

Гледахме след стария, почтен и сега толкова радостен мъж, докато стигна долу. Чувствах се дълбоко развълнуван от неговата молитва и последвалите я думи. Халеф се намираше в същото положение.

— Още един, когото направи щастлив, сихди! Аз още по-добре от него знам колко опасна може да бъде твоята любов към ближния за всеки привърженик на Пророка, който влезе в досег с теб. Вместо да те обърна към исляма, както беше твърдата ми воля, аз се оставих да бъда поведен от теб към Иса Бен Мариям [276] Иса Бен Мариям — Исус, синът на Мария — б. нем. изд. и съзнавам, че чрез това станах — макар по-рано да го вярвах, но не бях — щастлив с цялото си сърце! Преди малко ти каза, че всеки войник ще получи сто и всеки подофицер двеста пиастри. Това прави над шест хиляди пиастри. Откъде се каниш да ги вземеш? От собствената си кесия? В такъв случай тя трябва да е много по-дълбока и съдържателна, отколкото си мислех досега!

— Ние имаме много повече пари, отколкото са ни потребни, драги Халеф!

— Къде?

— Ще ти ги покажа.

— Аллах! Подозирах го! В руините има скрити пари?

— Така е.

— Машаллах! Кой ще ги получи?

— По мое мнение съм задължен да ги предам на пашата.

— На пашата? На мен ми се струва, че има само един-единствен паша, комуто се следват по право, и това си ти!

— Защо?

— Защото ти ги откри.

— Твоето гледище по отношение намирането не съвпада с моето.

— Тогава поне можеш да претендираш за награда за намереното и трябва да я поискаш колкото е възможно по-висока!

— Така съм решил.

— Колко ще искаш?

— Ще поискам нашият бинбаши от Багдад отново да си получи онова, което му е отнел Сефира.

— Това е добре и много ме радва! По-нататък!

— По-нататък трябва да се изплатят наградите, които обещах на войниците.

— Това също има моето одобрение. Нататък!

— Нататък нищо.

— Как? Нищо повече? За теб и също за мен нищо?

— Нищо!

— Чуй, сихди, ей това е едно място в твоя разсъдък, където трябва да бъде подлепено и закърпено! Ами помисли какво ли не подхванахме и рискувахме и как ни провървя, додето се доберем до тайните на Бирс Нимруд! И за тая работа нищо, нищичко да не получим? Никой хамалин и надничар не работи безплатно, а ние, дето сме най-храбрите герои в цялата турска империя, че и от всички други страни, да рискуваме неколкократно свободата и живота си, без да получим една-единствена пара от парите, чието откритие хората дължат само на нас? О, сихди, ти си твърде деликатен!

— Тъкмо защото не съм хамалин и надничар, моята чест ми забранява да искам лична награда. Убеден съм, че и твоето чувство на чест няма да допусне да се отнесат с теб като с надничар!

— Надничар? Слушай, сихди, аз съм шейх на прославените хаддедихни от голямото племе шаммар и горко на онзи, който дръзне да не ми окаже полагаемото уважение! Не желая нищо от тези пари! Не искам да имам нито една-едничка пара! Намирам становището ти отлично и съм напълно съгласен, че ние стоим твърде високо, за да се изкушим да хвърлим и само един поглед макар на тези нищо и никакви пари! Ние нямаме нужда от тях. Тази работа е уредена. Другата за мен е много по-важна.

— Коя?

— Обещанието, което ми даде. Ти искаш да удържиш думата си пред по-раншния кол агаси и сегашен бинбаши и неговите войници и ето как аз се надявам, че също ще получа каквото ми обеща.