Карл Май - Край развалините на Вавилон

Той се почеса по тила.

— Да, ето ти го на! Ти не понасяш порицание, а пък порицанието си е роден чичо и прадядо на подобрението. Ако аз сега застана начело на тая работа, то ще пожъна цялата слава и всички почести и за теб няма да остане за книгите ти нищо друго, освен само да кажеш, че си присъствал. Това обаче аз не го искам. Като твой закрилник аз желая хората да разберат твоята цена и да се научат да те тачат в качеството ти на мой придружител. Ето защо можеш спокойно да отредиш какво трябва да се направи. Всичко ще потръгне отлично, понеже аз ще стоя предано до тебе, а ти знаеш, че можеш да разчиташ на мен!

— Благодаря ти, мой скъпи, мой тактичен и жертвоготовен приятелю! Моето ухо е запленено от твоите думи, а сърцето ми е изпълнено с блаженство от твоята доброта и всеотдайна снизходителност! Щом ми разрешаваш, ще напрегна ограничения си дух да изнамери метод и начин, по който да заловим тези контрабандисти…

— Не, сихди, ограничен ти не си! — прекъсна ме той убедено. — Не съм искал да кажа това и не съм го и казал! Твоят разсъдък ме превъзхожда по дълготата и само по широтата не ме достигаш. За ограниченост следователно не може да става дума. Съвземи се до нужното себеупование и тогава сигурно ще намериш вярното решение! Аз, твоят верен Халеф, нали сега съм при теб!

— Добре! Твоето присъствие ме укрепва и ободрява. С помощта на твоето прозрение и твоя винаги отличен съвет ще стигна до правилната мисъл как по възможно най-безопасен начин да заловим контрабандистите.

— Но как ще постъпиш, ако се отбраняват?

— Отбраняват? С какви оръжия?

— Те във всеки случай имат ножове, а при неколцина виждам и пищови!

— С ножовете могат да направят нещо само в близък бой. Ние ще се пазим да ги допуснем да приближат. А от далечина куршумите на техните вехти фуруд [271] Фуруд — мн. ч. от фард = пистолет — б. а. не могат нищо да ни сторят. Кремъклийки при себе си нямат, сигурно са ги оставили някъде другаде. Ще се огледам дали не са вън наблизо.

Залегнах и се прибутах навън. Не бях се измамил. Пушките бяха опрени на зида вляво от входа, вдясно имаше куп от отделни и също свързани с асфалт тухли. По повечето от тях се виждаше от външната страна клинопис и не беше трудно да се отгатне, че тези тухли затваряха отвора, от който бях изпълзял. Лежах, подаден до кръста, без някой да ме е забелязал. Тъкмо се канех да се прибера, един от контрабандистите се обърна и погледна нагоре. Съгледа ме и веднага различи, че бях външен човек. Нададе крясък и обърна внимание на другарите си към мен, като ме посочи. Аз скочих бързо, грабнах карабината от ходника и насочих дулото към хората. Халеф незабавно последва примера ми.

— Ефендито! — чух да викат. — Ефендито! Той е свободен! Аллах да ни закриля!

Бяха наскачали и сега можеха да ги видят отдолу. Те мислеха само за Халеф и мен, а не за войниците, на които не бяха искали да се показват. Аз им викнах:

— Останете там, където сте, в противен случай стреляме! Който напусне мястото си, веднага ще получи куршум!

— Но преди туй ти моя! — отговори един, като измъкна рязко пищова си и дръпна спусъка към мен.

Трима други се подведоха да извършат същото, но нито един от изстрелите не улучи.

— Вие се осмелихте да стреляте по мен — отвърнах аз. — Сега ще последва наказанието. Ще ви сваля на земята с простреляни крака. Внимавайте!

Дадох изстрелите бързо един след друг и четиримата контрабандисти рухнаха с пронизителни крясъци. Толкова по-тихи бяха другите. Те никога не бяха виждали и чували четири изстрела да излизат в такава бърза последователност от една цев — това излизаше извън тяхната представа. Халеф се възползва от слисването им, за да ги поучи по свойствения си маниер:

— Защо кьорите очи и зеете зурли? Пушката на ефендито е магическа кремъклийка, която може в продължение на хиляда години непрекъснато да гърми, без да му е нужно да я пълни. А че никой от куршумите не отива нахалост, забелязахте. Всички, които бяха тук в руините, се намират в наша власт. Вие трябва да се предадете, защото срещу магическата пушка нищо не можете да направите. Ефенди, я им покажи колко бързо излизат един подир друг куршумите ти и колко сигурно с тях улучваш!

— Да, те ще видят — отговорих. — Още единайсет от тях стоят прави. На всеки от двайсет и двата крака ще пратя по един куршум!

Насочих пушката и в същия миг те наклякаха, държейки дрехи или ръце пред краката си, и закрещяха с все глас.

Всички очи бяха отправени към нас и затова не забелязаха какво ставаше долу пред руините. Кол агаси беше чул изстрелите. Той или ме беше разпознал въпреки разстоянието, или си бе казал, че тези изстрели означават битка. Където се бият хора, там има врагове, а врагът на контрабандистите можех да бъда само аз. Той трябваше да ми се притече бързо на помощ и бе дал заповед на хората си да изкачат руините. Те идваха бързо нагоре. Страхливо наклякалите зад тухлените отломъци контрабандисти не ги забелязваха. Кол агаси беше достатъчно умен да заповяда на своите асакери да се катерят в широк фронт, така че нямаше никаква пролука за измъкване.